Психолозите провели следният експеримент.

На доброволци дали списък с 20 продукта и ги накарали да ги потърсят в супермаркетите.

При първия опит участниците в експеримента трябвало да изпълняват задачата без да говорят, а при втория им разрешили да си повтарят имената на продуктите.

При втория опит доброволците намерили по-бързо продуктите.

Оказало се, че при произнасяне на имената, паметта се пришпорва и кара хората визуално да си представят резултатите от действията си. Това работи само тогава, когато човек ясно си представя, какво иска и знае как да го постигне.

Ако вие не знаете как изглежда предмета, които търсите или нямате представа, как да изпълните дадено действие, мозъкът ви ще получава противоречиви команди. По този начин вие само забавяте работата му.

От друга страна, ако вие знаете, че банана е жълт и продълговат, когато повтаряте на себе си „банан“, вие активирате в мозъка даденото визуално изображение и ще намерите плода по-бързо.

Испанската художничка Йоланда Домингес е направила експеримент, по време на който е установила, какво виждат децата на фотографиите в модните списания.

По време на експеримента на децата показали фотографии на Dior, Pepe Jeans, Miu Miu and Alexander Wang. На снимките моделите били в различни пози и облекло.

Интересното е, че мъжете на фотографиите децата са възприемали като герои или босове.

Например, за снимка, на която бил сниман националният отбор на Германия по футбол, едно от момчетата казало, че мъжете приличат на герои, а момиче предположило, че те са много щастливи.

А за жените, обикновено децата казвали, че чакат помощ, в нетрезво състояние са или нацяло са мъртви.

На една от снимките, на която имало момиче, което седяло на улицата, прикривайки лицето си с ръце, едно момче предположило „Тя се чувства самотна и гладна“. Друго от децата предположило, че момичето е изплашено.

Според резултатите от експеримента, Йоланда Домингес е заявила, че даже децата чувстват неравенството между жените и мъжете в модната индустрия.

Така художничката се е опитала да привлече общественото внимание към този проблем.

Били атакувани три села на брега на езерото. Убити са 16 души. Бойците не са използвали огнестрелно оръжие, за да не привлече вниманието на военнослужещите от Баги.

Всички жертви са били граждани на Чад.

Епископът на епархията Гор Розарио Пио Рамоло е заявил, че през последните месеци атаките са се засилили в Чад, в резултат на което са загинали 70 човека, а 200 са ранени.

Ислямски атаки са извършвани главно в Нджамена, столицата на Чад и на границата с Нигерия.

Терористичните актове и нападения, според експерти, са в отговор на серия от мерки, предприети от правителството на Чад, срещу дейността на „Боко Харам“ в района на езерото Чад.

Езерото е граничната зона на три съседни държави: Нигерия, Чад и Камерун.

„Президентът на Чад Идрис Деби обяви открита война на ислямистите – каза епископ Рамоло – и тези актове са свидетелство за това. Преди това екстремисти не са действали само в Чад, а само на границата с Нигерия“.

Властите смятат, че някои ислямисти се крият под прикритието на бежанци от Централно африканската република или завръщащи се от там. Поради това съвсем наскоро в страната е било забранено носенето на всякакви покривала на лицето, от рода на никаб и бурка.

Сред възрастното население на САЩ 32 милиона хора не могат да четат. Това е най-вече за тези, които идват от бедни семейства и нямат достъп до книгите.

Американската авиокомпания JetBlue, опитвайки се да реши проблема, е поставила в бедните райони на Вашингтон автомати, които дават безплатни книги.

Не е ли парадоксално? САЩ страна, която в много области е световен лидер, 14% от възрастните в нея са неграмотни, не могат да четат инструкциите в началното лекарството и табелите на магазините.

Това явление се отнася за хора от семейства с ниски доходи, които нямат достъп до книгите. С течение на времето, тези хора, които са израснали в такава среда, нямат интерес към обучението и търсенето на нови знания, така те остават в дъното на социалната стълба.

От друга страна, повече от половината от възпитаниците на американските начални училища не достигнат необходимото ниво на грамотност и почти не могат да четат и пишат.

Специален книжен апарат е поставен в един от най-бедните райони на Вашингтон Анакостия. Повече от половината населени в този район живее под прага на бедността. Родителите нямат възможност да дадат образование на децата си. Местните жители наричат това място „пустиня на книгата“, защото там няма от къде да се появят книги.

Според ръководството на компанията книгите, до които има свободен достъп, ще помогнат да се повиши нивото на грамотността  и ще доведат до интерес към учението и новите знания.

Във Вашингтон са поставени няколко такива автомата, а предоставените книги в тях са над 100 хиляди. Авторите на проекта смятат, че при това решаването на проблема с неграмотността, могат да се постигнат добри резултати.

В класацията на страните по отношение на грамотността, САЩ се класира на 16-то място от 23 възможни.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….