Милан потри длани си:

– Такъв е редът поучаване, подчинение и учене.
– Вярно е, – съгласи се Слави, – Не трябва да преподаваш това, което не си приложил в живота си ….

– И не можеш да практикуваш това, което не си учил, – добави светкавично Милан.

– Не можем да имаме възстановяване, обновяване или съживление, докато държим нещата, заради които Исус умря, за да ни освободи, – поклати глава Слави.

– Послушанието е лепилото, което свързва Божието Слово със сърцата ни, – подчерта дебело Милан. – Това ни свързва с други вярващи.

– Ако молитвата е тамян, тогава дисциплината е димът от този тамян, – разгорещи се Слави. – Тя изпълва живота ни и прониква в света около нас.

– Послушанието е доказателство за нашата вяра …..

– А дисциплината ни превежда от Писанието към живота ни, – отбеляза Слави.

– Каквото и да си говорим не можем сами да се подчиним на Божието Слово, – поклати глава Милан.

– Исус не умря и не възкръсна, за да можем да живеем по-добър живот, сякаш можем сами да следваме Бог. Той беше убит за нашите престъпления и биде възкресен за нашето освещение, за да може чрез Светия Дух да се живее християнския живот чрез нас и за нас, – на един дъх изрече Слави.

– Покорството е изучаване на Божието Слово и правене на това, което То казва чрез силата на Светия Дух, живеещ във нас, – отбеляза Милан.

– На пръв поглед това изглежда невъзможно ….

Милан го прекъсна:

– Същият Дух, Който възкреси Исус от мъртвите, работи във нас, за да постигнем повече, отколкото бихме искали, мислили или си представяме.

Котаракът на Дани е много мил, но същевременно и прекалено нахален.

Ляга и спи на масата.

Когато цялото семейство седне да се храни, нагло обикаля масата и жално мяучи:

– Дайте ми малко.

А паничката му до вратата е пълна.

– Що за държане е това? – ядосваше се бащата на Дани.

– Поведение на коте, – повдигаше рамене Дани.

– Няма ли най-накрая, този котарак да се научи на ред? – смръщваше вежди бащата.

– Малко трудно, – намеси се и Поли, сестрата на Дани. – Май нищо няма да излезе. Опитите ни ще бъдат напразни и безрезултатни.

И всички се смееха, а котаракът дигнал гордо опашка, минаваше покрай всеки от семейството и си открадваше по някоя милувка.

Това, което това семейство искаше да направи с домашния си любимец, Бог го прави с нас.

Той променя природата ни, но отвътре навън.

Бог не ни изпраща в училище, където да се научим на послушание или да научим полезни навици.

Той ни дава ново сърце.

Неговото сърце в нас!

Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.

На Симо бе дадена възможност да сподели с другите, как е станал християнин.

Не се разбра дали бе въодушевен или притеснен, защото външно изглеждаше напълно спокоен.

– Израснах в християнско семейство, – започна Симо. – Родителите ми ревностно следваха Христос…. Винаги съм вярвал, че има Бог. …. И един ден просто осъзнах, че съм християнин. За това сега съм тук пред вас.

Някой изпъшка:

– И това ми било свидетелство.

Симо не го чу, а продължи като леко се усмихваше:

– Беше много тежък живот. Трябваше да се събуждам рано в неделя, когато най-много ми се спеше. Баща ми забраняваше да се сприятелявам с подли типове. Майка ми винаги ме предупреждаваше:“Не гледай момичетата“. Имах силна работна етика и самоконтрол още когато бях много малък. …. Беше ужасно.

Едно момче от първия ред попита:

– Как преодоля греха в живота си?

– Не разбирам въпроса, – изненадано повдигна рамене Симо.

Мърморенето от задните редици нарасна.

– Не е употребявал наркотици…

– Не се е свързвал с никаква банда …

–Толкова скучно свидетелство не съм слушал досега …

Стана друг младеж, който показваше татуировките си и пиърсинга, както мощно свидетелстваше как Бог е променил начина му на живот, но на него не му обърнаха голямо внимание.

След свидетелството на Симо, скуката бе обхванала всички.

Накрая ръководителя на групата даваща свидетелства посъветва Симо:

– Може би ще бъде по-добре да разказваш как други са приели Христос за свой Господ и Спасител.

Симо само повдигна рамене и нищо не каза.

Днес нямаше много работа и мъжете се настаниха в стаята за почивка.

Седнаха кой където намери и започнаха да обсъждат, както обикновено се случва, политиката на държавата, вътрешните и външните ѝ неразбории.

Накрая стигнаха и до по-болезнени теми.

– Няма никакъв ред! – възкликна Ники.

– Това е, държавата ни е гнила …, – подкрепи го Гошо.

Повечето започнаха да изказват негодуванието си срещу неуредиците в страната.

Сред тях седеше млад мъж, слушаше ги и мълчеше. Викаха му „тихия Михо“.

Обърнаха се и към него:

– Ти няма ли да кажеш нещо по въпроса?

Михо ги погледна и на свой ред ги запита:

– Негодувате, възмущавате се, а правите ли нещо, за да се променят нещата?

Не го разбраха.

– Е, нали гласуваме на всички избори, – обади се Христо. – Избираме хора да действат.

– А вие какво сте готови да извършите, за тези промени в живота, в страната ни? – попита Михо.

Мъжете махнаха с ръце, а Павел изрази общото мнение:

– Всичко е безполезно. Не си струва да опитваме.

Михо вдигна показалецът на дясната си ръка нагоре и каза:

– Това се нарича предразсъдък. Всичко е такова, не защото някой отгоре го е наредил, а защото вие сте решили и живеете така.

Мъжете наведоха глави, а Михо продължи:

– Преди да съдите страната си, запитайте се, дали сте направили всичко, за да има ред в нея.