Дамян загуби баща си. Той дълго време боледува от рак на белите дробове.

Това лиши младия човек от енергия за месеци. Той бе възмутен от това принудително забавяне:

– Да, боря се със зимата в този период, – признаваше пред себе си Дамян, – но бих искал животът на лятото да се върне.

Зимата е като забравяне за голяма част от природата, но това е време за почивка и възстановяване през „студените“ сезони на живота.

За Дамян това време му бе необходимо. Той имаше още много да учи.

Точно както растенията и животните не се борят със зимата, Дамян имаше нужда да си почине и да остави „зимата“ да свърши своята обновяваща работа.

Има „време за всяка дейност под небето“ – време за засаждане и жътва, за плач и смях, за жалеене и танцуване, …

Макар да имаме малък контрол над такива периоди, всеки от тях е краен и ще отмине, когато работата му свърши.

И въпреки че не винаги можем да разберем какво точно става, Бог прави нещо значително в нас през това време.

В Божите ръце сезоните са целенасочени периоди. Затова нека се подчиним на Неговото обновяващо дело във всеки един от тях.

Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.

Вятърът леко полюшваше натежалия клас в нивата. Той се любуваше на топлината на слънчевите лъчи и сияеше от радост.

В близката градина зелените стъбла с напращели листа на извисилия се плевел гордо потръпваха от самодоволство.

– Какво ново? – поде разговора пшениченият клас. – Как си днес, плевеле?

– Много добре и няма какво повече да искам, – похвали се плевелът. – Не съм като теб. Живея си свободно и правя каквото си искам. Въздух, слънце и вода всичко е за мен. Задушил съм здраво тия дребосъци край мен, които си въобразяват, че ще дадат голям плод.

– Не е ли малко егоистично да мислиш така за околните растения? – попита житния клас. – Те наистина ще дадат плод, който е нужен на стопанина, който ги е засадил. А ти какво и на кого ще дадеш?

– Аз живея сам и за себе си. Не ме интересува никой. И защо трябва да давам на някого нещо? Така съм си добре. Живея независим, необременен с задължения и отговорности.

Изведнъж плевелът ахна. Опита се да се скрие сред ниските растения край себе си, но къде ти?! Той стърчеше прекалено много над тях.

Какво ли толкова го бе смутило? Към градината приближаваше човек с мотика. Явно щеше да я плеви.

– Ох, сега ще ме изкорени, – с ужас прошепна  плевелът. – Ще ме изсуши и ще ме хвърли в огъня…..

А пшениченият клас се зарадва, когато видя друг мъж да крачи към нивата със сърп в ръката.

– Най-сетне, – възторжено каза житният клас. – Настъпи дългоочаквания миг, за който съм живял. Съвсем скоро ще стана брашно, а после хляб….