Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

Спас заедно със семейството си се премести в една малка ферма. Той отдавна мечтаеше да има много място за животните.

– С какво да започнем? – попита Рени, съпругата на Спас, която изцяло желаеща да се посвети на спасяването на животни.

– Да започнем с конете, – предложи малкият Живко.

Четиримата седнаха пред компютъра, за да търсят сайтове, чрез които да си закупят бъдещите „домашни любимци“.

– Вижте, – извика Весето, жизнерадостно малко момиче, две години по-голямо от Живко, – тук продават нежелани коне на доста ниски цени.

– А ако никой не ги купи? – попита Живко.

– Изпращат ги в кланицата, – тъжно въздъхна Весето.

– Нима може да има такива сайтове, – възкликна шокиран Спас. – Колко жестоки са хората към тези, които до скоро са им помагали.

Семейството разгледа предложените коне.

– Вижте това малко пони, – каза Весето, – изглежда толкова тържно….

– Като го гледа сърцето ми се свива, – каза Рени.

– Тук пише, – започна да чете Живко обявата, – че ако до края на деня, някой не го вземе, ще го изпратят за клане.

Всички бяха единодушни:

– Това малко пони, трябва да дойде в новата ни ферма.

Освен понито Спас купи още няколко нежелани коня. Когато ги доведоха във фермата, животните се държаха много притеснено. Явно към тях са се отнасяли с пренебрежение. Особено тъжен бе Тони, малкото пони. То постоянно гледаше в земята….

– Вижте по гърба му има незараснали белези, – мрачно констатира Живко.

Те започнаха да хранят животните и да ги поят, но ги оставиха на свобода, за да свикват с обстановката.

След няколко дни Тони позволи на Спас да го приближи. Мъжът започна да гали понито по гривата. Искаше да му покаже , че го харесва.

Този жест изведнъж промени Тони. Понито се приближи и сложи главата си на рамото на Спас. Прегръдката продължи няколко минути.

След това понито се отпусна. То вече се чувстваше в безопасност.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.