Анелия пътуваше с автомобила си към къщи заедно с пет годишната си дъщеря Петя и малкия си син Пламен.

Тя бе много изморена. Грижите за тези две малки деца плюс работата ѝ в офиса, напълно я изтощаваха.

Очите ѝ се притваряха, но тя се стараеше да следи пътя и да внимава къде кара.

Накрая умората надделя и Анелия заспа на волана. Колата излетя от пътя, блъсна се в едно дърво и увисна над бездната.

Пламен изгуби съзнание. Анелия припадна със счупен гръбнак. Само на Петя ѝ се бе разминало.

Момиченцето излезе от седалката за деца и изпълзя от колата навън.

„И сега какво? – помисли си Петя. – Ако не отида да кажа на някого, те ще умрат“.

Спасението на майка ѝ и братчето ѝ тежеше на нейните рамене.

И все пак Петя успя. Когато видя хора, започна да вика и да плаче:

– Мама… Пламен, кола…. спаси, ……..умрат.

Хората не можеха да разберат какво казва детето, но усещаха, че се е случило нещо лошо. Извикаха по телефона линейка и се насочиха към мястото, на където ги теглеше Петя.

Медиците, които по-късно преглеждаха Петя, не можеха да повярват на случилото се.

– Как това малко момиченце е успяло да излезе от колата, да се покатери по скалата и босичко да тича, докато срещне хора, извиквайки ги на помощ?

– Смелостта на това дете е просто невероятна.

– Погледнете я, колко е малка, а не се е поколебала, да тръгне да търси помощ за майка си и брат си.

Скоро Анелия и Пламен ще се оправят, а произшествието ще остане в паметта на това семейство, като кошмар.

Един млад човек на име Добромир имаше мечта. С нея заспиваше и с нея се събуждаше. Мечтаеше да спечели много пари, за да си купи нова кола.

И това се случи. Най накрая се изпълни заветната му мечта.

Автомобилът бе  лъскав, очарователен и ненагледен.

Един ден Добромир съвсем безшумно се движеше по пътя с него.

Изведнъж момче, което стоеше край пътя, взе камък от земята и го хвърли по колата.

Добромир забеляза злосторникът. Това бе момчето, покрай което мина преди малко. То му махаше с ръка да спре, но той не му обърна внимание.

Добромир даде колата назад и се приготви да се скара на момчето, дори да го напердаши, когато чу хлапето да казва:

– Простете ми, чичко.  Ще ви кажа, защо го направих. Моя брат е инвалид, той падна, заедно с инвалидната количка. Ровът е много дълбок, а на мен не ми стигат силите, за да го изтегля. Ако не бяхте преминали край мен без да спрете, нямаше да хвърля камък по колата ви.

Добромир се смути:

– Отдавна ли сте тук?

– Вече четири часа се мъча да го извадя, но … не можах, – повдигна безпомощно рамене момчето. – Брат ми си повреди сериозно крака, а се задава дъжд.

Добромир дойде до рова и видя безпомощно седящото момче в инвалидната количка, която се бе килнала на една страна. Сърцето му се сви, а гневът му отстъпи и се стопи.

В очите на инвалида се четеше нечовешка болка. Добромир успя да извади момчето за един час. Когато всичко приключи, той усети радост в сърцето си. Сега даже бе по-щастлив от времето, когато купи своята мечтана кола.

Добромир не забрави урока,който получи от момчето.

Какво ще стане, ако не откликнеш на зова за помощ? Към теб ще полети камък….

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Ели и Ники се познаваха още от студентските години. Те не можеха един без друг. Всички ги смятаха за съвършена двойка. След като завършиха университета, те се ожениха.

Мечтаеха за нещата, които им предстояха. Правеха си планове:

– Ще си имаме няколко деца, – казваше радостно Ели.

– Ще ги възпитаваме и ще им помагаме за уроците в училище, –  допълваше Ники.

Но нещата не винаги стават така, както ги искаме. Минаха няколко години, а Ели изобщо не можеше да забременее. Тогава двамата с Ники се обърнаха за съвет към лекар.

– Според изследванията всичко е наред, – сви рамене лекарят. – Вероятната причина за безплодието е стресът, който преживява Ели. Пийте успокоителни чайове и се старайте да бъдете по-малко нервна.

Но и това не даде никакъв резултат. Тогава Ники е Ели се съгласиха  да опитат и изкуствено оплождане, но организмът на Ели отказа да приеме ембрионите.

– Тогава нека да си осиновим, – предложи Ники, след като се бяха провалили в поредния си опит да имат собствено дете.

Този път им провървя. Срещнаха се с бременна жена, която бе готова да се откаже от бъдещото си дете.

Зарадвани Ники и Ели бързаха да оформят необходимите документи, за да прегърнат новороденото.

И стана чудо ….. Когато Ели радостно прегръщаше осиновеното си дете и правеше бъдещи планове за него, се установи, че най-после е забременяла.

Слави е изключително момче. Само на девет години е , но понякога смайва възрастните с разсъжденията си .

Той обича да чете, да наблюдава явленията, животните и растенията в природата. Когато майка му видеше умислената  му и вглъбена физиономия, въздиша и си казва:

– Какво ли му се върти пак в главата? Това негово мислене, много ме тревожи.

Баща му често го защитаваше от подобни нападки и дори го насърчаваше в действията му:

– Така се развива, – казваше той на жена си. – Любопитството от такъв род е дало началото на много открития. Не му пречи.

Днес на гости им бе дошла леля Дарина. Слави я хвана за ръката и я поведе към една от стаите, като ѝ прошепна съвсем тихо на ухото:

– Ела, искам да ти разкрия една тайна.

Тя бе свикнала с чудатостите му и го последва.

След като затвори вратата, Слави седна на стола срещу леля си и каза тъжно:

– Светът е болен.

– Как така? От къде знаеш? – погледна го изумена леля му.

– Защото хората се лъжат, – започна да обяснява Слави, – използват се едни други и искат само на тях да им е добре.

Лелята поклати сериозно глава.

– Светът с такива хора ще продължава да боледува, докато те не се вразумят, – заключи Слави.

– А от къде се взеха такива мисли в главата ти? – попита леля му. – Та ти си само на девет години.

Слави вдигна рамене и попита:

– А нима е нужно много време, за да се разбере това?