Похвали се разсеяността на своите приятели:

– Решила съм за празниците да си ушия нова рокля.

Приятелите ѝ много добре я познаваха и за това я предупредиха:

– Внимавай как ще я скроиш!

– Гледай да не я ушиеш така, че после да не можеш да я облечеш!

А най-добрата ѝ приятелка я посъветва:

– Седем пъти мери, един път режи!

– Знам, знам, – казала разсеяността, – тази поговорка съм я чувала още от баба си. Благодаря за съветите, но всичко това съм слушала много пъти, няма да сгреша. Нима се съмнявате, че мога да си ушия хубава рокля?

Приятелите ѝ само вдигнаха рамене. Те знаеха, че с нея трудно се спори. Каквото и да кажеха по-нататък, тя нямаше да ги послуша и я оставиха да прави, каквото си иска.

Много скоро роклята бе готова.

Разсеяността я облече и отиде да се покаже на приятелите си.

Когато я видяха, те прехапаха устни и се ужасиха:

– Какво си направила?

– Какви са тези парцали на теб? От къде ги взе?

– Как откъде? – учуди се разсеяността. – Нали ме посъветвахте един път да меря и седем пъти да режа?

Приятелите ѝ разпериха ръце и се отказаха да ѝ обясняват какво не е наред. Има ли смисъл да обясняваш на някой, който изобщо не иска да те слуша?

От тогава никой за нищо не я съветваше, защото се страхуваше, че ще направи по-голяма поразия.

На 36 етаж ставаше нещо. Наоколо се суетяха група от полицаи. Андрей повдигна глава и видя жена, която се готвеше да скочи. Тя беше облечена в скъпа рокля и имаше представителен външен вид.

Полицаите се опитваха да я убедят:

– Не стойте близо до перваза!

– Глупаво е да скачате.

– Не се наранявайте!

– Не дайте така, за всяка ситуация има изход.

Но усилията им бяха напразни.

Андрей прецени положението и попита капитана:

– Мога ли да се доближа до тази жена и да разговарям с нея?

Капитанът само вдигна рамене и безпомощно каза:

– Всичко опитахме …. пробвайте и вие….. вече няма какво да губим.

Андрей се опита да доближи до жената, но тя изкрещя:

– Не се приближавайте! Ще скоча!

Андрей отстъпи една крачка назад, но не се отказа, а кротко проговори:

– Съжалявам, навярно смятате, че никой не ви обича?!

Това привлече вниманието ѝ, може би защото тя не очакваше някой да я заговори така.

Андрей продължи:

– Вероятно внуците ви не ви уважават достатъчно?

Изведнъж тя се приближи към него и категорично заяви:

– Семейството ми ме обича и внуците ми са чудесни.

– Може би сте обеднели и се чувствате прекалено отчаяна, за да искате да скочите, – опитваше да налучка истинската причина Андрей.

– Аз и гладна? – жената с жест посочи скъпата си дреха. – Живея в луксозен апартамент в центъра на града.

Андрей направи една крачка напред, сега той се намираше на метър и половина от нея.

– Тогава защо искате да се самоубиете?

– Не помня. Забравям……

Андрей бавно и спокойно я накара да си спомни за хубавите неща, които ѝ се бяха случили в живота и за които би могла да благодари.

Разговорът бе дълъг. Жената извади снимките на внуците си и ги показа на Андрей. Разказа му за всичките членове на семейството си.

– А можете ли да благодарите на всички хора, за които ми разказахте и най-вече на Бог?

– Да, – каза тя възторжено и се усмихна.

Накрая жената се съгласи да се прибере, защото бе разбрала нещо много важно, че благодарните хора са щастливи.

В училището щеше да има тържество. Поля участваше в програмата и много се вълнуваше.

Когато майка ѝ се прибра от работа, тя изтича, прегърна я и попита:

– Мамо, нали знаеш за тържеството?

– Беше за утре от 18 часа, нали? – усмихна се уморено майка ѝ.

– Трябва да ми приготвиш специалните дрехи, – каза загрижено Поля. – Нали не си забравила за тях?

– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, – засмя се майка ѝ.

Вера беше добър родител. Тя никога не бе подвеждала децата си. Цяла вечер се труди над „специалната“ рокля на дъщеря си. Огледа я внимателно и остана доволна от работата си.

На сутринта Вера подаде роклята на дъщеря си. Поля я грабна и бързо я отнесе в стаята си.

Когато се върна майка ѝ каза:

– Можеше поне едно благодаря да кажеш.

Поля изненадано повдигна рамене:

– Мислех, че това е задължение на майката, да приготви дрехите на детето си – и Поля излезе от стаята.

На Вера ѝ стана обидно. Заболя я. Сякаш трудът ѝ не бе уважен.

Изведнъж Вера трепна, тя бе изобличена от тих нашепващ глас:

– Колко пъти си очаквала да благословя работата ти, да те изкарам от затрудненото положение, да ти помогна за това или онова, без да очаквам благодарност в замяна.

– Благодаря Ти, Господи, че винаги си се грижил за мен и семейството ми. Прости ми, че чрез напомняне на дъщеря си, исках да бъде оценен труда ми. Велика е любовта Ти, както и делата Ти. Благодаря ти, Татко Мой!

Валеше доста силно. Това накара Валери и Спас да се отбият  в близкото кафене.

Нямаше много хора. Младежите не обезпокоявани се настаниха до печката и продължиха да разговарят.

Валери пийна от кафето си, загадъчно се усмихна на приятеля и го запита:

– Знаеш ли кое е най-скъпото кафе в света?

– Пил съм много различни марки, но не съм се интересувал от цената им, – вдигна рамене Спас. – За мен винаги е било важно кафето да е вкусно и ароматно.

– А чувал ли си за кафе „Черните бивни“? – попита Валери.

– Не, – призна без да се притеснява Спас.

– Това кафе се прави в Тайланд, – уточни Валери.

– И какво му е толкова специалното? – попита  незаинтересовано Спас.

– Тайландските слонове се хранят с плода на кафето, който се смила в червата им и излиза от организма им заедно с екскрементите им. Благодарение на процеса на храносмилане и въздействието на стомашната киселина, напитката от обработените по този начин зърна има специален богат и мек аромат без обичайната горчивина на кафето.

– Каква гадост! – възкликна Спас. – И от тези зърна варят кафе?!

– Освен това, на вкуса на зърната оказват влияние и други продукти, като банани и захарна тръстика, с които се хранят слоновете.

– Аз си мислех, че само с кафе ги тъпчат, – измърмори Спас, като сбърчи нос.

– На животното му трябват средно 15-30 часа, за да смели плода на кафето, – продължи да разказва Валери.

– Но кой ще дава пари за такова кафе? – ахна Спас.

– О, дават! – възрази Валери. – Стойността на това кафе е 1100 долара за килограм, но ако само искаш да го опиташ, можеш да платиш 50 долара за една чаша.

– Това е прекалено скъпо за едно кафе, – възмути се Спас.

– Цената се дължи на факта, че не е толкова евтино да се гледат слонове в резерват. Освен това на тези едри животни им дават само кафе Арабика, което се отглежда на височина 1500 метра, а слоновете трябва да изяждат около 32 килограма от плода на кафето, за да се произведе един килограм кафе на зърна.

Спас погледна чашата си с кафе и потръпна:

– Надявам се да няма такива гадости в това, което пием сега.

– Мислиш ли, че примесите, които прибавят, за да се разтвори едно кафе нацяло, са по-чисти, от екскрементите на слона? – засмя се Валери.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.