Смел е този, които се доверява на Бога. Това не се постига с умствено усилие. То става, когато вярвате в това, което Бог казва, независимо от това, как ви са обстоятелствата.

От къде идват разочарованията? От страхът и недоверието. Те идват, когато слушате лъжите на дявола, че Бог няма да направи нищо за вас.

Като Божий народ, ние трябва да се отърсим от всяко разочарование и смело да се привдигнем. Трябва да спрем да гледа на собствените си способности, неуспехи и ограничения и да започнем да гледаме към Бога.

Ако напоследък сте били малко разочаровани, спрете да слушате лъжите на сатана. Спрете да възприемате лошите новини.

След като разберете кой сте и какво имате благодарение силата на Бога, няма да позволявате на дявола да ви тъпче повече. Бог не просто ви съветва да бъдете силен и смел, това е Неговата цел!

Не се опитвайте да измъкнете нещо преждевременно. Нека да го достигнем чрез работа, така че да допринесе за развитието ни.

Бъдете търпеливи. Едно от разочарованията в живота ни е, че Божия график рядко съвпада с нашия. Ние често бързаме. Тогава се чувстваме разочаровани от привидно бавния напредък в живота си.

Не забравяйте, че Бог никога не бърза. Той ще използва целия ни живот, за да ни подготви за ролята, която е предвидил за нас.

Бог използва един дълъг процес, за развитие на характера, особено на лидерите. Той 80 години подготвяше Моисей, от които 40 бяха в пустинята.

Душите ни се изграждат чрез борби, бури и време на страдания. Бъдете търпеливи в този процес.

Не се обезкуражавайте. Не изпадайте в депресия, само защото Бог не е действал достатъчно бързо.

Тези неща, които планирате няма да се случат веднага. Бавно, постепенно, със сигурност, всичко ще бъде изпълнено на времето си. Ако всичко изглежда много бавно, не се отчайвайте, защото тези неща непременно ще се сбъднат. Просто бъдете търпеливи!

Не забравяйте колко далеч сте стигнали и колко далеч трябва да отидете. Вие не сте там, където искате да бъде, но сте там, където трябва да послужите.

Бог не е приключил с нас все още. Нека да продължим напред. Дори охлювът достигнал целта си чрез постоянство!

Един езичник писал на един мисионер: „Ти не си толкова добър, колкото е твоята Книга. Ако беше толкова добър, колкото е вашата Библия, то цяла Индия щеше да приеме Христос“.
Това е много тежък укор. Животът на мисионера не съответствал на това, което говорел.
Този укор е и за нас. Нашият живот в противоречие ли е с волята на Бога?
Когато хората слушат за учението на Христос, те са привлечени от светлината. Не без основание, те очакват да видят тази светлина в живота на тези, от които слушат за Него. Но както често се случва те претърпяват горчиво разочарование.
Светът се е изморил да слуша мъртви учения. Хората не искат да знаят за Спасителят, за Когото само се говори, но искат да знаят за Исус Христос, силата на Когото се проявява в живота на говорящия за Него проповедник.
Един слуга на Бога разказал за следния случай от мисионерската си дейност.
Невярващо момиче за първи път дошло на богослужение. Чуло от Евангелието на Йоан свидетелството за Исус Христос и за Неговото отношение към хората. Тогава то възкликнало:
– Аз познавам този човек.
– От къде го познаваш? – попитали я другите
– Този странен човек, – казало то, – е мисионер, който е дошъл да ни посети.
Това е чудно свидетелство за живота на човека.
Когато момичето чуло описанието на Господа, то помислило, че Христос е мисионера, когото тя е знаела.
В живота на Божия служител се проявява силата на Христос и той се оприличава на Него.
Нека да помолим Господа, да ни направи способни не само да свидетелстваме за Него с думи, но и с целия си живот!

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

Това беше един обикновен разговор. Миглена го наблюдаваше с малко присмехулните си тъмни очи и следеше за реакциите му.

– Когато баща ми изчезна, годините станаха много трудни, – започна тя с малко напевен глас. – Сестра ми по-бързо свикна с мисълта, че е мъртав и бързо се приспособи. За нея беше важно да се утвърди. Учеше упорито, спортуваше, ръководеше разни групи, участваше в различни мероптиятия. Не е лесно да си популярен, когато си беден.

– Парите за сестра ти постоянен проблем ли бяха? – попита Страхилов.

– Не само за нея. Преди да изчезне баща ми, аз не осъзнавах колко сме бедни. Когато навлязах в пубертета,започнаха да ми правят впечатление дрехите, обувките, каква кола кара или каква къща има всеки, който ме заинтригуваше. Майка ми блъсна колата, добре, че поне остана жива, а след това нямахме възможност да си купим друга. Парите не стигаха, можеха да ни спрат тока, а това бе потискащо и кошмарно.

– Сестра ти е искала да бъде популярна, известна, а ти какво точно искаш от живота? – попита Страхилов.

– Свой собствен живот. През първата ми година в гимназията си купих уокмен, с част от парите, които бях искарала на полето през лятото. Живеех със звуците, които постоянно се блъскаха в ушите ми.

– А сестра ти?

– Тя танцуваше с приятели, а аз слушах записи.

– Прилича на идилично детство, – каза Страхилов с разбираща усмивка. – Така ли наистина беше?

– Не точно. Докато другите момичета на моята възраст излизаха с коли извън града и се натискаха на задните седалки, аз правех нещо по-различно.

– И какво беше то?

– Наблюдавах хората, птиците, растенията, прогнилата ограда, голямата локва в задния двор и след това сядах и рисувах. Най-напред не се получаваше, във фигурите нямаше живот, бяха много стегнати и статични. След това ръката ми започна да оформя нещата някак плавно…..

– Да и аз забелязах това, – каза Страхилов. – На една от картините ти имах чувството, че птицата ще излети и ще се удари в мен. Имаш невероятен талант. Непременно трябва да представиш свои картини в предстоящата изложба.

– Изложба, – тихо се засмя Миглена. – Много пъти в живота си съм претърпявала присмехи и разочарования, но болката след това не бих могла да преодолея. Когато рисувам, че чувствам жива, преиспълнена с радост. Не искам огорчения и мъка. Това би ме пречупило и тогава едва ли бих хванала четката отново.

– И все пак опитай, – насърчи я Срахилов. – Вярвам, че и други освен мен ще харесат картините ти. Ще успееш.

– Ще видим, – засмя се хитро Миглена, – до тогава има още две седмици.

Страхилов стана подаде и ръка и каза:

– Имаш талант, не го заравяй, позволи и на другите да му се порадват.

Миглена стана да го изпрати до вратата, а после дълго гледа след отдалечаващия се с отмерена широка крачка мъж.