1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

В едно ранно зимно утро полицаят Джон излязъл на своята традиционна обиколка. Точно по средата на парка той открил тялото на младо момиче.

Очевидно било, че е убита през нощта с огнестрелно оръжие. Близо до жената се намирал телефона ѝ. Инспекторът позвънил на номера срещу, който било написано вместо име: „Любимия“.

– Здравейте, познавате ли момиче на около 25 години, блондинка. Тя има родилно петно ​​от лявата страна на шията.

– Това е жена ми. Какво се е случило?

– Имам лоша новина за вас. Явно жена ви е била убита. Елате веднага!

– Разбира се, идвам.

След този разговор един мъж пристигнал на мястото на инцидента 10 минути по-късно. Инспекторът веднага му сложил белезници.
Защо е направил така?

Време е да се поставите на мястото на инспектора и да разсъждавате логично. Има само едно нещо, което прави доста силно впечатление. Прочетете още един път разговора между инспекторът и мъжът на убитата по телефона.

Би трябвало вече да сте се досетили защо е бил арестуван мъжът, като убиец на жена си.

Отговор: отеинелпътсерп оланатс е едък, анофелет оп ланемопс е ен търоткепсни.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Зимата закъсняваше, а времето предлагаше добри възможности за разходки и разговори. Денис бе срещнал чичо си пред общината. Двамата решиха да отскочат до близкото кафене, да си побъбрят.

Речено сторено. Двамата бързо се озоваха на една маса под един голям чадъра на сянка.

– Представи си, ако начело на Ватикана застане човек, който тласне хората към сблъсък, – започна чичото настъпателно.

– Пети кръстоносен поход? Стига, това вече е прекалено, – засмя се Денис.

– Но това е напълно възможно да се случи, – загрижено подхвърли чичото.

– И хората ще позволят това? – Денис невярващо се усмихна.

– Зависи как ще бъдат представени нещата. Огледай се, мюсюлманското население в Европа е нараснало няколко пъти през последните тридесет години. В Обединеното кралство има повече мюсюлмани, отколкото християни. В Рим най-голямата джамия в Европа се намира на по-малко от два километра от площад „Свети Петър“, а арабски пазари има на всеки ъгъл.

Денис се усмихна:

– Това наистина е вярно. Световна столица на католическата вяра е 10% мюсюлманска и този процент постоянно расте.

– Мюсюлманите стават все по-уверени във възможностите си, – загрижено поклати глава чичото. – Ако оскверниш тяхно гробище или не уважаваш традициите им, ще излязат да протестират. Стигнали са до там, че искат отстъпки относно своята култура и начина си на живот.

– Чух, че искали равнопоставеност за религиозните си храмове, – подметна Денис.

– Ако смяташ, че тук става въпрос за равноправие и справедливост, ще бъдеш напълно прав. И аз ги подкрепям напълно. Но като християнин искам  да попитам: Къде са еквивалентните отстъпки за нас в мюсюлманския свят? В повечето мюсюлмански държави християнството е забранено или строго ограничено. Мисионерите са извън закона. Ако бъдат заловени да проповядват Евангелието, рискуват да бъдат депортирани или бити и хвърлени в затвора. В някои държава наказват всеки новопокръстен се със смърт.

– Но има и още нещо, – Денис започна да обмисля по-дълбоко нещата. – Европейците се чувстват заплашени и стават все по-враждебно настроени срещу мюсюлманите. Хората се чувстват като чужденци в собствената си държава. Така никой не е щастлив.

– Ето на турците им отказаха членство в Европейския съюз и те се чувстват обидени, – поклати глава чичото. – Кой може да ги вини за това? Щом светската власт не може да им осигури бъдеще, може би исляма ще направи това.

– Много жени са започнали отново да носят фереджета, – констатира Денис.

– А правната им система? – не се стърпя чичото. – Но това не е всичко. Организация, която работи за връщането на халифата, работи легално в Истанбул и други европейски държави. Сякаш хадисите се сбъдват.

– Какви са тези хадиси? – попита Денис.

– Това са устни предания на пророка Мохамед, записани от неговите последователи. Според тях светската власт ще бъде изместена от ислямско възраждане, а това щяло да даде начало на религиозна война. Нейната кулминация ще бъде завладяването на Рим.

– Исусее! – възкликна Денис.

– Исус или Иса, както го наричат мюсюлманите, – продължи обясненията си чичото, – щял да се върне две години след падането на Рим и щял да влезе в битка с Антихриста, който преди това е опустошил света. Иса ще спечели и последователите на Антихриста ще бъдат прокълнати. След това ще настъпи края на света.

– А ти какво мислиш, че ще се случи? – попита  Денис.

– И аз бих искал да зная. Единственото, което знам сега е , че живеем в смутни времена. Бъдещето зависи от ценностната система на хората.

Денис гледаше втренчено някъде напред.

– Историята е голям звяр, – продължи чичото. – Мислим, че можем да го опитомим и да го водим в посоката, която искаме. Хората най-сетне трябва да проумеят, че Бог е над всичко това.

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.