В клуба на тийнейджърите бе доста шумно. Наближаваше празникът на Свети Валентин.

Бе поканен специален говорител, който да беседва с подрастващите. Високият тъмнокос мъж бе с голям, опит особено с тийнейджъри.

На Кирилов това не му бе за първи път. Той бе слушал много история изпълнени с любов и преданост и бе решил част от тях да сподели с младежите.

Разговорът с подрастващите се оказа много ползотворен.

Освен разказите, Кирилов успя да поговори с тийнейджърите за любовта, отношенията между мъжа и жената, а някой от присъстващите възрастни разказаха свидетелства, случили се в християнските им семейства.

Накрая Кирилов разгъна и показа на младежите един плакат, на който бе написано „посланието на любовта“ и го прочете на глас:

– „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада“.

Младежите слушаха внимателно и съсредоточено. Тези думи оказаха силно въздействие върху сърцата им.

– А някой знаели, къде е написано това? – попита Кирилов.

Настъпи пълно безмълвие. Очите на подрастващите искряха, но мълчаха.

Отзад настъпи леко раздвижване. Един русоляв младеж плесна с ръце и с възторг възкликна:

– Това навярно е от някоя приказка ……

Медиите и обществото добре бяха промили мозъците на тези млади хора. За това те отъждествяват истинската любов с приказка.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Денят бе топъл. Слънцето галеше с лъчите си всичко наоколо. Жените в родилното отделение, бяха забравили отминалите болки и се усмихваха на рожбите си, които държаха в ръцете си.

Преждевременно състарена циганка, бе прегърнала детето си и тихо плачеше. Жените я гледаха недоумяващо. Някои от тях си казваха: „Сигурно я боли нещо“. Но не смееха да я приближат.

Накрая една дребна жена, наричаха я Вики, се престраши и попита плачещата родилка:

– Какво ви е? Мога ли да ви помогна с нещо?

Циганката вдигна насълзените си очи и отчаяно каза:

– Никой не може да ми помогне.

– Но какво се е случило? – настоятелно попита Вики.

– Сали като узнае, че пак съм родила момиче ще ме изгони от къщи.

– Е, какво толкова следващото ще е момче, защо такива заплахи.

– Вие не го познавате, – тъжно каза Лейла. – Той много иска да има момче. Това е осмото ни дете.

– И всичките са момичета? – Плесна с ръце Вики.

– Уви, да …, – каза Лейла и зарови глава в пелените на бебето.

Жените се бяха приближили и слушаха разговора. Някои от тях знаеха, какво е да си имаш безсърдечен и непреклонен мъж у дома.

– Не се тревожи, – обади се Анелия, – може и да му мине, като види какво хубаво момиченце си родила.

– Едва ли, – поклати глава Лейла.

След три часа някой почука на външната врата на родилното отделение. Една от медицинските сестри отвори вратата. На прага стоеше брадясал, развлечен и неприветлив мъж. Очите му бяха зачервени. Явно беше пиян.

– Какво е родила Лейла, – едвам се преобърна езика му.

– Много красиво момиченце, – отговори медицинската сестра и му се усмихна.

Мъжът грубо изпсува, обърна се и с клатушкаща се походка си тръгна.

Цяла седмица никой не посети Лейла. Това не я изненада.

Но когато я изписваха, въпреки че се бе обадила по телефона, никой не дойде да я вземе от болницата.

Лейла прибра багажа си, дадоха ѝ пелени и одеялце да загърне малкото, след което тя тъжно се сбогува с жените в родилното и бавно тръгна към изхода на болничното заведение…..

Облаци закриваха слънцето, но бе задушно и подтискащо. Хората гледаха с надежда нагоре, очаквайки да завали.

Ема притича разплакана и се гушна в майка си.

– Мамо, толкова ли съм лоша?

– За какво да си лоша, – погали я майка ѝ, искайки да я успокои.

– Ето Сивка бяга от мен, а често отблъсквам и хората от себе си.

– Прекалено скептично си настроена спрямо себе си, – усмихна се майка ѝ. – Това, че не знаеш защо котето е направило така или човек е реагирал по този начин, не бива да те кара да мислиш най-лошото. Това по-скоро е някакво твое предубеждение.

– Да, но когато се събера с по-голяма компания, предпочитам да зяпам в телефона си, – Ема тъжно погледна майка си. – И това е защото се чувствам сама.

– Това си е от теб, хората не са виновни, че ти се чувстваш така. Ако не участваш пряко в разговора, можеш да слушаш. Понякога така човек открива доста интересни неща.

– Бих могла да се постарая, но кое от двете да слушам или да се правя, че слушам? – иронично попита Ема.

– Знаеш ли понякога хората се нуждае само от слушатели, а не от съветници.

– Знам, аз за това се уча да слушам. И без това ми е трудно да давам съвети.

– Когато слушаш човек, той може сам да намери изход чрез разсъжденията си, не е нужно да се намесваш. Жалкото е, че после си мисли, че ти си му помогнала.

– Да, но понякога искат от мен да си кажа мнението, а аз се чудя какво да кажа, – повдигна вежди трагично Ема.

– Ако не си сигурна какво точно трябва да кажеш опитай така: „Искаш да кажеш ….“. Един вид искаш да разбереш дали това е искал да каже и в зависимост от това, вярвам, че ще ти дойде нещо наум.

– Помниш ли, когато ми разказа за своя колежка и беше много разстроена, – каза Ема. – Трябваше да те подкрепя, а аз не знаех как.

– Ако беше повторила думите ми в друг вариант, т.е. аз да разбера какво съм казала, може би…… Това също помага понякога.

– Ммм още не съм го научила този трик.

– Следващия път, когато някой ти се оплаче, кажи му: „Искаше да кажеш, че …“ Повтори с други думи това, което е казал. Докато ти разясняваш какво е имал предвид, все на някой от двама ви ще му светне нещо.

– Ще опитам, въпреки, че действам според случая.

– Е, то се знае, че няма шаблони за всяка ситуация.

Ема се бе успокоила вече. Изглеждаше по-решителна и непоколебима.

Утрото бе хладно, но прозорецът на Борис бе отворен. В стаята имаше разхвърляни тубички с боя, четки различен калибър и няколко недовършени картини, една от които бе още на статива.

Борис придърпа одеялото, зави се и се обърна на другата страна.

Изведнъж телефонът звъня:

– Харесах ваша картина, – каза мъжки глас със силен акцента. – Казва се „Натюрморт с нарове“. И струва три хиляди?

– Не, тридесет.

– Няма значение, за мен парите не са най-важното. Главното е, че харесах картината ви. Ще я поставя в кухнята си. Май трябва и подходяща рамка да ѝ купя?

– Мога да ви дам такава срещу заплащане.

След такова предизвикващо безпокойство начало на разговора Борис очакваше някакъв мръсен номер.

– Гоче, с кого разговаряш? Пак ли някоя от твоите уличници? – Чу се писклив женски глас отдалече, настроен доста недружелюбно.

Борис си представи чернокоса фурия препасана с престилка и тиган в ръката.

– Съжалявам, трябва да отида в другата стая, тук само ми пречат…… Все пак искам да купя вашата картина. Но мога да платя само като ви прехвърля парите на карта, налични нямам. Мога сега да ви ги приведа, а утре ще ми дадете картината.

– По-добре да се срещнем, а пари можете да изтеглите от банкомата, – предложи Борис, като започна да се съмнява, че тук нещо не е наред.

– Не, аз не мога да тегля пари от банкомат. Ако искате ще ви платя три хиляди, но като ви ги прехвърля на картата ви. Кажете ми номера си.

– Нека това обсъдим като се срещнем. Какво ще кажете утре да се видим в центъра?

– Нима наистина не мога да ви прехвърля парите на карта? Вие имате ли такава?

– Не, – каза Борис, а в същото време си помисли: „Имам, но не бих ви я предоставил. Май нещо не е наред при вас!“

– Ааааа, – каза разочаровано мъжът. – Е, добре тогава, утре ще ви позвъня и ще се разберем.

Тайнственият купувач така и не се обади.