Група отегчени младежи седяха на масата. Погледите им блуждаеха в пространството. Певецът в заведението сякаш усетил настроението на младите хора тихо припяваше:

– Имам празнота дълбоко в себе си ….

Една от девойките в групата въздъхна тежко:

– Имам чувството, че липсва парче от душата ми.

Приятелката ѝ добави:

– Празнина, дълбока празнина.

Тези младежи се бяха опитвали по всякакъв начин да запълнят този недостиг в душата си, но ….

– Опитах се да спечеля много пари, – омърлушено се обади Крум, – но това вече не ме задоволява.

– Знаете ли, – шеговито подметна Спас, – един древен философ е казал: „Милионите не винаги могат да дадат на човек това, от което наистина се нуждае той в живота си“.

– Опитайте тогава с наркотици, алкохол или секс, – предложи Дамян.

– О, – възкликна раздразнена Виолета, – тези неща дават моментно удовлетворение, но след това отново се чувстваш празен.

– Други опитват да задоволят нуждите си като работят тежка работа, слушат музика, тренират или търсят успех в някаква изява, – примирено отбеляза Дамян.

– В тези неща няма нищо лошо, – намръщи се Теодора, – но те не задоволяват напълно човешкото същество.

– Дори най-близките човешки взаимоотношения, колкото и прекрасни да са те, сами по себе си не удовлетворяват тази „празнота дълбоко вътре в нас“, – добави Виолета.

Цялата компания седеше на масата без някакъв признак на радост и оживление. Атмосферата около тях бе тежка и непоносима.

Внезапно те видяха Павел да приближава към тях. Дори не бяха забелязали кога е влязъл в заведението. Той погледна угрижените и апатичните физиономии на групата и понеже беше чул част от разговора им весело каза:

– Нищо няма да запълни тази празнина освен връзката ни с Бога, за която ние сме били създадени.

Младежите го погледнаха изненадано, а той продължи:

– Причината за тази празнота е, че сме обърнали гръб на нашия Създател. Исус е единственият, който може да задоволи най-дълбокия ни глад, защото той е този, който прави възможно връзката ни с Бога да бъде възстановена.

В повечето от погледите на групата се прокрадваше някаква надежда.

– Само във връзка с нашият Създател, ние откриваме истинското значение и цел на нашия живот, – каза пламенно Павел.

– Какво да правим тогава? – попита смутен Стоян.

– Ако сме честни, ще трябва да признаем, че всички правим неща, за които знаем, че са грешни. – И Павел изгледа компанията. – Само чрез Исусовата смърт на кръста можем да бъдем опростени и връзката ни с Бога да бъде възстановена. Затова покайте се и намерете мир с Господа.

Група ангели бяха изпратени на земята. Те ликуваха. Радостта бликаше от тях. Нищо не можеше да ги накара да се сдържат, за да изразят веселието и ликуването си от мисълта на кого принадлежат.

На много места земята тънеше в мрак. Хората вървяха изгърбени сякаш носеха тежък товар. Лицата им бяха безжизнени, загубили своя облик.

Ангелите гледаха тъжните им и изморени изражения и се учудваха:

– Какво е станало с тях?

– Защо са толкова подтиснати и обезкуражени?

– Къде се е изгубила радостта им?

Един от ангелите, който бе прозрял истината се изправи и нареди:

– Мълчете! Те са болни, поради греха си. За тях е неразбираема нашата веселост.

– Само да отметнат тежкият воал на прегрешенията си, – съчувствено възкликна друг ангел, – ще открият толкова много радост и смях.

– Бодрост, веселие, радост и задоволство, това са отличителните знаци на Бог и Божия ред на нещата.  Печалният, подтиснатият и депресираният им вид говори, че те не принадлежат на Господа, – тъжно добави някой от ангелите.

– Ех, да можеха да осъзнаят, – въздъхна друг от групата ангели, – че всеки път, когато вършат дела с Бога и се отдават само на Него, ще бъдат преобразявани от  любовта, мира и радостта Му.

– Те няма да имат никаква заслуга за това, което извършват, но самото чувство, че са Божи, ще ги стопля и окриля.

Всички много обичаха малкия Андрей. Той намираше всякога какво да даже, дори и на най-отчаяният между хората. С това си действие предизвикваше радост и насърчение.

Веднъж той бе отишъл при съседката леля Нина. Тя беше добра и щедра жена, но животът ѝ бе труден, изпълнен с мъка.

Когато ѝ предлагаха да сподели проблемите си с Бог, тя гневно отговаряше:

– Къде е този Бог? Ако го имаше, щях ли да страдам така?

Колкото и да се опитваха да ѝ обяснят какво точно трябва да направи, тя махаше с ръка и нервничеше:

– Не ми говорете повече за вашия Бог! Писна ми!

Андрей се завъртя край леля Нина и весело каза:

– Днес научих едно стихотворение, искаш ли да ти го кажа?

– Добре Андрюша, – засмя се леля Нина, – давай!

– Създаде ме великият Бог – започна Андрей, –  за да го прославя. Той изпрати светлината Христос, за да ме спаси от греха и позора. Исус подаде ми ръка и ме води към Небесата. Побързай, не бави се, на зова му откликни и сърце си широко отвори.

Леля Нина нежно погали главата на малкото момче и се просълзи.

Виждайки сълзите и Андрей съчувствено попита:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

– Близките ми не са ме оставили, а и съседите ми помагат, но ти днес ми помогна най-много.

След като се раздели с момчето, Нина падна на колене и се разплака:

– Господи, прости ми ……

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Изправяйки мощната си снага сред ливадата, той отново се готвеше да коси. Мелодичният звън на точилото предвещаваше падането на множество нежни стъбла, на които сега се полюляваха красиви и прекрасни цветове.

Колко очарователни изглеждаха те в ранното утро, а само след час лежаха изсъхнали в редици.

Така е и в нашият човешки живот. Ние изглеждаме бодри и напети до появата на косата на страданието, ножицата на измамените надежди и сърпа на смъртта.

Не се лъжете, няма друг начин, чрез който може да се получи нежна покоряваща зеленина, освен с помощта на косата, която усилено се размахва от здравите мъжки ръце на косача.

Ние не бихме могли да станем нежни, съчувствителни и милостиви, ако през нас не мине Божията коса.

Когато се окоси тревата и там зацарува пустота, идва времето на дъждовете. От влагата им отново надигат глава цветя и тревички, но тяхната красота е още по-очарователна и изящна. Стройността и грациозността им изобщо не може да се сравни с това, което бе преди.

Ако днес те покоси косата на Царя, не се страхувай, скоро ще последват благодатни дъждове. Чрез тях ще бъдеш обновен.

Изпълнен с любов, изразяващ радост и откликващ на всичко със спокойствие и мир в сърцето, ще привличаш нови люде за Божието царство.