Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

Тази вечер те отново бяха заедно. Срещите им се бяха разредили много в последно време поради заетостта на Антон, но това не им пречеше да се чувстват добре един до друг.

Катя направи кафе, а Антон наряза салама и кашкавала.

Скоро в квартала се бе случило убийство и Антон загрижено каза:

– Катя, трябва да бъдеш по-предпазлива. Чичо ти е оставил много пари, затова внимавай с новите си познати.

– О, я стига, – Катя вяло махна с ръка и отхапа парче от кашкавала. – Кой ще ме убие? А освен това парите ги изхарчих вече и почти нищо не остана.

– Почти всичките ли? – ахна Антон. – Ти се шегуваш. Тези пари не бяха малко.

– Глупости, – засмя се Катя, – колко му е на една жена да профука толкова кинти. Гардероба е претъпкан. Купих си скъпи украшение. Ходих при известен фризьор и козметик. …. Но не изпитвам никаква радост. Оказа се ….

– Какво се оказа?

– Външността ми сега с новите дрехи е безупречна, накитите също. Прическата ми е стилна, но това не ме радва.

– А мъжете заглеждат ли те? – попита Антон. – Нали това бе генералната цел.

– И още как, – с досада сбърчи нос Катя, – дори се захласват. Но всичко това не ми е интересно, не ме забавлява. По-добре беше тези пари да ги бях дала на брат си. Той има семейство, а загуби и жилището си.

Антон си помисли: „Похарчила е всичките пари, но поне се е вразумила. По-рано не даваше гъг да се каже да помогне на брат си“.

Бе жега и непоносима горещина. Човеците се обливаха в пот, търсеха прохлада, но не я намираха. Не им стигаха ежедневните проблеми, с които се сблъскваха, а сега и това непоносимо бреме.

Антон в този зной по нищо не се различаваше от останалите. Той бе обронил глава и тежко дишаше.

Атанас също усещаше капризите на сезона, но изглежда това не му се отразяваше. Свирукаше си и весело крачеше.

Атанас забеляза оклюмалия се под дебелата сянка Антон и реши да види какво става с него. Приближи го и тъй като нямаше никаква реакция, попита:

– Антоне, лошо ли ти е?

– Какво очакваш в такъв слънчев потоп? – измърмори недоволно Антон. – Какво да скачам и да се радвам ли в тази непоносима пещ? Погледни ме целият съм мокър и едва дишам.

– Е, по-спокойно, – усмихна се Атанас, – топло е, но не е чак толкова лошо.

Антон повдигна глава, въздъхна тежко и каза:

– Чудя ти се, на теб жегата не ти ли влияе? Гледам те усмихнат и весел. Как го правиш това?

– Всеки ден правя едно от най-ободряващите упражнения, – засмя се Атанас.

– И какво е това ободряващо упражнение? – попита недоверчиво Антон.

– Прекарвам време в хваление към Бога, – отговори Антон.

– Хмм … Ти сериозно ли говориш?

– За теб е от жизненоважно значение да разбереш, че времето, прекарано в пълно поклонение на Бога, ще ти даде способността да устоиш на бурите в живота, дори и в жегата. Да хвалиш Господа всеки ден – под душа, докато се разхождаш или вършиш друга дейност, именно това ще ти даде възможност да погледнеш на ситуациите в живота си от друга гледна точка.

– За това ли ходиш с бодра крачка и весело сърце? – нещо бавно започна да се пречупва в Антон. – Аз си мислех, че като ходя на църква, нали там пеем, това е напълно достатъчно.

– Тогава си станал анорексичен християнин, – отбеляза Атанас. – Ако пееш само в неделя изпускаш най-хубавото от живота.

Антон все още гледаше приятеля си, но не искаше да се съгласи с него напълно. Виждайки реакцията му, Атанас продължи весело:

– Нима искаш да изпуснеш удоволствието да се очистиш от шлака в живота си, да се отърсиш от скръбта и да облечеше одеждите на хваление?

– Не знам, – уклончиво поклати глава Антон.

– Чуй това е най-великата размяна, която можеш да преживееш. Вместо пепел венец, миро на радост вместо плач, песен в замяна на унилия дух. И това е с цел да се наречем „дървета на правда насадени от Господа, за да се прослави Той“.

На Антон вече не му бе горещо, той бе готова да пее и прославя Бога!

Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.