Един от най-известните художници на съвременната поп арт Джеймс Рици е оставил след себе си внушително наследство. Най-масивният му проект е „Щастливият дом на Раци“  в Брауншвайг, Германия.

Работата на Джеймс Рици е резултат от сътрудничеството му с немски архитект Конрад Клостер.

Брауншвайг е малък град с достатъчно обикновена архитектура.

Микрозоната, където са разположени домовете с украсени фасади в стил карикатура поп арт е в рязък контраст с околните сгради и изглеждат като остров на нещо невероятно весело, забавно, смешно и позитивно.

Стените сякаш са слезли ​​от страниците на детски комикси.

Маргарита и Цонка седяха във фоайето и сладко си бъбреха. Цонка забеляза Весела и ѝ махна с ръка:

– Отдавна не съм те виждала. Как се? В къщи здрави ли сте?

Весела приближи и се усмихна:

– Добре сме. Бяхме малко болни, но всичко се оправи.

– Какво стана с мъжа ти? Пенсионираха ли го? – попита Маргарита.

– Не. Няма достатъчно трудов стаж, – обясни Весела.

– А по болест, не го ли пенсионираха? Нали скоро имаше инфаркт? – учуди се Маргарита.

– В ТЕЛК го изкараха 64 процента работоспособен, – вдигна рамене Весела.

– Тези хора слепи ли са. Този човек може ли да работи? Кой ще го вземе такъв на работа? – възмути се Цонка.

– Изглежда не сте им платили, – подчерта Маргарита.

– Наистина попаднахме на корумпиран човек, – каза Весела. – Докато чакахме да ни извикат, една жена, която седеше до мен извика: „Тоя още ли не са го пенсионирали. Голям идиот е“. Попитах я, защо говори така за него. „О, вие нищо не знаете. Влизам миналия път вътре, само той и един друг мъж пише нещо и някаква жена тракаше на машина. Извадих документите си от един голям плик, където ги бях поставила, а той ме гледа и вика: Няма ли там още нещо в пликчето? Парички му се приискали?“

– Вие не отидохте ли да го попитате, защо е написал това? – попита Цонка.

– Мъжът ми много се разтревожи, когато видя какво са написали на листа. Отидохме при този човек веднага, а той ни кресна: „Съдете ме. Ваша си работа“. Посочи ни вратата и ние си тръгнахме.

– Сега на колко е мъжът ти? – попита Маргарита.

– На 65, – отговори Весела.

– Нали на 65 ги пенсионират, макар и да нямат необходимия трудов стаж? – попита Цонка.

– Последния път, когато преглеждах условията, бяха 67 години и осем месеца, – поясни Весела и се засмя. – С корумпирани хора и бюрокрация не бих могла да се преборя. Ще чакаме. Мъжът ми заяви, малко след случая: „Напук ще живея повече години и дълго ще получавам пенсия“.

Маргарита и Цонка изгледаха със съжаление Весела, но тя им се усмихна и си тръгна.

Офицер Пак постъпи на работа в местния полицейски участък в началото на годината. След обяда той се почувства много уморен и реши да подремне.

Телефонът извъня:

– Възрастна жена повече от час блуждае наоколо, – съобщи му началникът, – виж какво става.

Пак не можеше да се бави, трябваше бързо да действа. Той седна в колата и потегли към оказаното място.

„Вероятно старата жена просто се е изгубила, – помисли си Пак. – Едва ли ще е толкова трудно да реша проблема ѝ“.

Когато приближи мястото той видя жената. Тя носеше две бохчи.

– Как се казвате? Къде искате да отидете? … – питаше я Пак, но тя не отговаряше на нито един от въпросите му.

Жената повтаряше само едно и също нещо:

– Дъщеря ми ражда.

Жената изглеждаше объркана, тя не можеше дори да каже името на дъщеря си.

По- късно се разбра, че жената страдала от Алцхаймер и често ѝ се случвало да губи паметта си.

Случаят се оказа много по заплетен, отколкото предполагаше Пак. Но той забеляза нещо много интересно. Жената беше по пантофи, вероятно живееше някъде наблизо.

Той я снима на мобилния си телефон и започна да показва снимката ѝ на минаващите. Но никой не я познаваше.

Пак я покани:

– Да отидем до полицейския участък. Там ще си починете малко.

Но когато посеган към бохчите да ги вземе, тя ги притисна до себе си и не му ги даде.

„Изглежда вътре има нещо много ценно за нея“, – помисли си Пак.

След няколко часа полицаите успяха да намерат човек, който я познаваше. Едва тогава Пак научи, къде живее жената, как се казва, дори къде е болницата, в която се очаква дъщеря ѝ да роди.

Няколко офицера придружиха възрастната жена до болницата, за да може тя да види дъщеря си и новородения си внук.

Когатто пристигнаха там, бабата с усмивка разтвори бохчите си. А там имаше ….. очите на полицаите се насълзиха.

В бохчите имаше супа, ориз и плодове.

В Корея на родилките се дава гореща супа от водорасли, която е богата на полезни вещества и помага за възстановяване на силите.

Бабата поднесе храната на дъщеря си и каза:

– Яж, мила, възстановявай се.

Момичето се разплака и я прегърна. Полицаите, кото станаха свидетели на тази сцена, също не можаха да задържат сълзите си.

Фридрих II, крал на Прусия, ценял много интелигентността и образованието. Той съвсем оставил вярата си в Бога и вместо да търси съвет от Него, се обръщал към френския философ Волтер:

– Божествени Волтере, моля те да ни помогнеш.

Но скоро кралят забелязал силен упадък на морала и нравствеността в страната си. Накрая разбрал, че наука без вяра в Бога дава печални резултати.

От Волтер кралят също се разочаровал, тъй като разбрал, че философът не разполага със силни морални и етични принципи.

Тогава Фридрих се обърнал към своя министър:

– Постарайте се в най-скоро време пак да внедрите християнството в страната или се махайте от очите ми.
Този министър бил ревностен изпълнител на кралските заповеди по време на борбата против християнството.

Християнството не е религия. Християнството е Христос. Тя се основава на условията на Христос и едно от първите е себеотрицанието.

Истинското християнство започва тогава, когато приемем Исус за свой Господ и Спасител.

Истинското християнство е Христос в човешката душа, лично изповядване на вярата в Христос, Спасителят на всички хора.

Ако християнството остава само зад стените на молитвения дом и не отива с нас в останалите дни на седмицата на работата ни или където отиваме, и не се проявява в живота ни, то е фалшиво.

Бог иска християнина да следва Христос, не в текстовете, не в свещените обреди, не в думите, а на дело.

Християнството трябва да се въплъщава в духовният и морален живота на християнина.

Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.