Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?
Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.
Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.
– Какво искаш? – кресна тя на детето.
– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.
На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.
Майката се вбеси и бутна момиченцето.
– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.
След това майката тръгна нанякъде и изчезна …
Момиченцето седна на една от пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.
Наталия не посмя веднага да се намеси.
„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.
Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.
Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.
– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.
– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…
– Но ….
– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.
Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.
– Хапни си, – каза Наталия.
Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.
– А къде е баща ти? – попита Наталия.
– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.
– А майка ти?
– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.
Наталия погледна изумена детето.
– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….
Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.
Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:
– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?
Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.
В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…
