От НАСА искат да отглеждат картофи на Марс. За сега експертите правят експерименти върху почвата на перуанската пустиня. Учените са възпроизвели условията на Марс и са насадили 65 сорта картофи в Перу.

Знае се, че от НАСА планират да изпратят хора на Марс в близкото бъдеще. Много препятствия, стоят на пътя на мисията.

Един от най-големите проблеми, вероятно ще бъде достатъчното количество хранителни запаси.

НАСА работи с Международния център по картофите в Перу, за да възпроизведе условията на Червената планета. Учените смятат, че почвата на Марс наистина има хранителни вещества, които са необходими за оцеляването на растенията.

При експериментите изследователите се опитват да намерят онзи тип картофи, които са подходящи за отглеждане в извънземна среда. И ако всичко върви както трябва, хората на Марс наистина ще ядат картофи.

Спортният лагер се намирал на 160 километра от Ню Йорк.

Боксьорите живеели там под строг контрол. Те общували само с треньора си. За нарушаване на режима спортиста се дисквалифицирал.

Но любовта за Марсел била по-важна. Един ден след пристигането на Едит Пиаф в САЩ изненадан шофьорът я закарал до пустинно място в страни от пътя, където след известно време спря Марсел с колата си.

След това двамата потеглили заедно. Марсел бил на волана, а тя в багажника.

В спортния лагер на всеки спортист била предоставена отделна къща, но да заведе Едит там, било много опасно за Марсел.

Той я настанил в празно помещение, където тя прекарала следващите 10 дни. Щорите били свалени, нямало топла вода, имала на разположение само вода и сандвичи, но през тези дни Едит Пиаф била щастлива.

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

Симеон видя дядо Петър и бързо се насочи към него. Той обичаше да дразни и се надсмива над този благочестив старец.

– Изобилието от знания възпрепятства ли чистата вяра? – попита Симеон.

Той очакваше така да затрудни стареца.

– Отричането на познавателните усилия на човека в църквата се смята  за фалшиво учение, дори за ерес, – отговори спокойно дядо Петър.

– Има хора, които отхвърлят необходимостта от всякакво знание особено за християнството, – подметна Симеон.

– Нима е напразно делото на тези, които търсят знания в Божественото Писание? – засмя се чистосърдечно старецът.

– Те казват, че Бог не иска нищо друго освен добри дела. И че е по-добре да се живее без да се любопитства много.

– От създанието на света това, което е невидимо у Бога, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно и разбираемо чрез творенията Му. Изучавайки ги, ние разбираме, че има Творец, Който е създал и самите нас.

Симеон се ядоса, че не можа да „надговори“ стареца, удари с юмрук по близкото дърво и се отдалечи по пътя.

Петгодишната Ели не преставаше да задава въпроси. Днес на дневен ред бе поредният измъчващ я въпрос.

– Защо няма полицейски котки?

След като се бе уморила да прави безполезни опити да разбере това, тя написа писмо до полицията:

„Скъпи шеф на полицията, аз се казвам Ели и съм на шест години и половина.

Когато разговарях с моя баща го попитах, дали съществуват ли полицейски котки, той ми каза, че се съмнява да има такива, но аз смятам, че с котките би се получило нещо много добро.

Полицейските котки ще бъдат от полза, защото имат добър слух и могат да чуят опасностите.

Те лесно намират пътя до дома, така че може да ви показват обратния път, ако се изгубите.

Котките много добре се катерят по дърветата, затова биха могли да спасят хора, които са заседнали между клоните.

Моето куче е приятел с котката ми и аз мисля, че котките ще се сприятелят с вашите полицейски кучета.

Кажете ми , моля, мислили ли сте за това, да си доставите полицейски котки?“

Скоро малката Ели получи отговор от полицията.

“ Скъпа Ели, благодаря ти за писмото и предложенията за използване на котки в полицията. Аз ще помоля инструктора, обучаващ нашите кучета, да има предвид твоето предложение.

Винаги съм обичал котките, за това реших да ти нарисувам моята котка Джени в края на писмото. Извинявай , не умея много добре да рисувам, но вярвам, че все пак се получи. Дори почти прилича на Джени.“