Снегът бавно се стелеше по земята, а всичко наоколо тънеше в тишина. Безброй звезди искряха на небето.

В малкото село сгушило се в диплите на планината издайнически си проправяха път нагоре димни къдели, които сочеха, че тук има работливи стопани, греещи се край запалените в къщи печки.

Дядо Живко и внука му Милен се грееха край камината и тихо разговаряха.

– Търсенето на истината не е почасова работа, – каза старецът. – За да я откриеш ти трябва всичко, с което разполагаш.

– Как всичко? Колко пъти в детската градина, а и сега в училище са ми казвали: „Това е истината“. И аз съм я възприемал веднага.

– Мъдреците от изток, които пристигнаха в Ерусалим, ни учат точно на това, – каза дядо Живко. – Те са изминали дълъг път, за да намерят Истината.

– Истината? – поклати глава учудено Милен. – Че каква е тази толкова важна истина?

– Исус се е родил във Витлеем, – започна разказа си старецът. – Малко селище, което се е намирало на 10 км от Ерусалим. По онова време Ерусалим е бил духовният център на света. Всеки един от главните религиозни лидери е бил в него, но никой от тях не е търсел Исус. Само хора от много далече, мъдреци от напълно различна култура, са дошли да Го видят.

– Исус ли е истината, която са търсели? – попита внукът.

– Правилно каза, – старецът потупа с ръка рамото на Милен. – Исус е пътя, истината и живота.

– Дядо, но тогава всички останали са пренебрегнали нещо много важно!

– Така е, – съгласи се дядо Живко. – Цар Ирод е пропуснал бебето Исус. Същото са направили и търговците, които са минавали от там. Ти също би могъл да пропуснеш Исус, дори и да стои пред теб, ако не Го търсиш.

– Но мъдреците са Го дирили.

– Те са пътували четири-пет месеца сред палещата горещина на пустинята, за да намерят Исус. Били са готови да направят всичко, което е необходимо, за да Го открият.

– Това е било много мъдро от тяхна страна, – подчерта Милен.

– Така и ние трябва да правим, – усмихна се дядо Живко. – Необходимо е да загърбим всичко, което имаме, за да Му се поклоним.

– Когато имаш правилните подбуди да търсиш Исус, – възкликна възторжено Милен, – нима ще ни спрат удобствата или примамливите прищявки и влечения?!

Дядо Живко присви очи и изпитателно погледна внука си, след което го попита:

– Ти какво би загърбил, за да се поклониш на Исус?

Слаба червенина се разля по лицето на момчето. Милен наведе глава и забоде погледът си в пода.

– Би ли се отказал от компютърните си игри или да чатиш с приятелите си? Ще можеш ли поне един ден да не сърфираш с компютъра си из любимите си сайтове? ….

– Ще го направя, – закани се Милен.

– Заслужава си,  – каза насърчително дядо Живко.

Бончо бе вече в напреднала възраст. Той обичаше да показва раните си и да разказва за битките, в които бе участвал. Когато говореше, очите му излъчваха необикновен блясък. Той се пренасяше на мястото на битката и отново преживяваше всичко, което му се бе случило там.

Златан гледаше стария войн и си каза:

– Така и ние като него, когато се връщаме у дома в небесната си родина, към която се стремим, ще разкажем за милостта и верността на Бога, Който ни помага да преодолеем всички изпитания, които сме срещнали по пътя си.

Димчо, който бе до Златан го попита:

– Би ли искал да бъдеш сред многобройните, облечени в бели дрехи и да чуеш думите: „Това са всички, които са преминали през болки и мъки, освен един“? Искаш ли да те посочат като светец, който никога не е изпитвал скръб?

– В никакъв случай! – подскочи Златан. – Защото тогава ще бъдеш чужда и непознат сред това свещено братство.

– Ние сме доволни, когато вземаме участие в битките, – засмя окуражително Димчо, – защото скоро ще носим короната и ще развяваме палмови клони.

А ветеранът от войната продължаваше със своите спомени:

– „Къде получихте раните си?“- ме попита хирурга, а аз му казвам: „Малко преди върха“.

Той бе забравил за зеещите рани, но беше запомни едно, че е завоювал върха.

– Така и ние ще се стремим да достигнем изпречилата ни се височината заради Христос – разсъждаваше на глас Златан – и няма да се успокоим, докато имаме възможност да възкликнем: „Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих“.

– Бог не гледа колко медали и отличия имаме или колко дипломи сме защитили, – каза Димчо. – Той гледа белезите останали от битките ни.

– Какъв знак за отличие може да иска един Божий човек, освен белезите, получени по време на служба, загубите и лишенията, понесени заради венеца, носен в името на Исус, пълно изтощение в подчинение и изпълнение заповедите на своя Командир? – заключи Златан.

Стоян Орлов бе лекар в един малък град. Той имаше всичко, което повече хора желаеха: красива жена, син и дъщеря, процъфтяваща практика, просторна къща, луксозна кола и достатъчно средства, за да може да задоволява и най-дребните си капризи.

Често със семейството си посещаваше малка домашна група към църквата. Той завиждаше, че другите разказваха удивителни свидетелства за това, какво Бог е направил за тях.

Един ден не се сдържа и гласно изказа негодуванието си:

– Само на мен ли не се случва нещо необичайно, за да разказвам и аз за благостта на Бога?

Една седмица по-късно Бог му каза:

– Добре, искаш необичайна история, ще я имаш.

На другия ден камион се блъсна в колата на Стоян. Шофьорът на камиона не бе успял да спре, след като бе мигнало червено.

Когато на мястото дойдоха от Бърза помощ, видяха, че автомобилът на Орлов се бе увил около един спомагателен стълб край пътя, а Стоян бе получил тежка травма на главата.

Той нищо не си спомняше през следващите седмици, но когато дойде в съзнание лекарят му каза:

– Това, че си жив, е цяло чудо!

След три години Орлов отново се върна на работа си, но медиците му съобщиха:

– Внимавай! Всеки проблем реално намалява мозъка ти. След 5-10 години ще загубиш повече от способностите си и няма да можеш да правиш това, което вършиш сега. Положението ти ще се влоши.

Орлов бе принуден отново да преосмисли връзката си с Христос. Прогнозите на лекарите не се сбъднаха.

Нощта притваряше уморените клепачи на отрудените люде. Само малкият Камен не искаше да си ляга. Момчето се прокрадна тихо до печката, където бе седнал дядо му и го помоли:

– Дядо, разкажи ми една приказка.

–  Пак ли не ти се спи? – засмя се старецът. – Добре ще ти разкажа, но след това веднага отиваш в леглото.

– Добре, – бързо се съгласи Камен и се намести удобно до дядо си.

–  Живеел някога един човек на име Иван. Навсякъде той носел съд с масло, – започна старецът.

– Защо му е било това масло? – бързо попита Камен.

–  Много бързаш, – смъмри го възрастния човек. – Седни и слушай по-нататък. …. Когато минавал покрай някоя врата, която скърцала, Иван изливал малко масло върху пантите ѝ, а ако трудно се отваряла, смазвал целия ѝ задвижващ механизъм.

– Какъв добър човек! – възкликна Камен.

– И така той се движел по пътя на живота, изглаждайки трудностите и облекчавайки движението на тези, които вървели след него. Хората казвали за него: „Кой Иван ли? Той е оригинален, странен и ненормален“.

– Толкова добро им е направил, – натъжи се Камен. – Защо са говорели така за него?

– Но Иван продължавал невъзмутимо да пълни съда си с масло, когато се изпразвали и смазвал всички затегнати места, които му попаднели в ръцете.

– Като порасна и аз ще правя като него, – не се сдържа Камен и се обади отново.

– Живеел и Мотьо. Той стискал зъби и се държал здраво за живота, който безжалостно трещял и се разпадал от ден на ден. Нищо не му се отдавало. Мотьо се нуждаел от смазване с масло за радост, нежност, внимание и любов. А ти имаш ли такъв съд с масло за да му помогнеш ? – попита старецът внука си.

– Нямам, но ще имам, – решително каза Камен.

– Бъди тогава готов да окажете помощ на подобните на Мотьо още от ранно утро. Така ще смекчиш предстоящите им тежки дни. Маслото окуражава обезсърчените, утешава отчаяните, за тях то има голямо значение.

– А ако срещна някой като този Мотьо и нямам още масло? – попита притеснено Камен.

– Внимавай, защото можеш да го срещнеш само един път. После пътищата ви ще се разделят и никога повече няма да го видиш.

– Непременно ще имам такова масло, –  заяви категорично Камен.

Дядото погали внука си по главата и добави:

– Маслото на милосърдието омекотява острите и твърди ръбове на много неволи и прави хората да стават много по-възприемчиви и податливи към изкупителната благодат на Спасителят.

Магазини за намалени стоки или втора употреба, продажби в гаражи или дворове, това е специален сезон, изпълнен с много радост и възторзи.

Меги преобръщаше безброй купчини презрени, отхвърлени и поизносени „парцали“, за да открие най-добрият стил, най-обичания цвят и подходящ размер за домочадието си.

Мъжът ѝ Пепо нямаше GPS на колата, но знаеше пътя до всички тези мистериозни магазинчета. Той си записваше адресите на гаражите, където имаше чести продажби, особено ако собствениците им имат с година или две по-големи от неговите деца, за да ги посети в подходящото време.

Това е същински лов. Понякога придобитото съвсем не прилича на скъпоценни камъни, но то може да послужи за ремонт и дори е подходящо за преработка.

За придобилия ги те са ценни, защото за тях се изисква жертва на време и енергия. И най вече практикуващо око, което да ги забележи.

На един търг бе изложена цигулка. Тя изглеждаше безполезна и безпомощна да издаде какъв да е звук. Всички я пренебрегваха, никой не искаше да си хаби парите за нея.

Но влезе човек и отиде при нея. Той докосна инструмента с благоволение. Сложи го под брадичката си и потегли лъка върху струните му.
От ръцете му се изтръгна прекрасна музика, която никой до сега не бе чувал.

Нужно бе опитно око, което да забележи потенциала в този инструмент.

Само Един има такова око – Исус. Той не избира хората, които са скъпоценни камъни, а прави такива от тези, които избира.

Това е Едно любящо око, което Си казва:

– Това е Моята неоценима скъпоценност. За него съм платил голяма цена – Собствената Си кръв.

– Колко е хубаво, че Той ме търси. Намира ме и ме спасява, поради Своята голяма любов. Изтръгвайки ме от боклука , ме превръща в Свое скъпоценно притежание.