Южнокорейски бизнесмен в Шарджа, ОАЕ, в такси забравил портфейла си с 1,7 милиона дирхама. Това са около 500 хиляди долара.

Шофьорът на таксито, който бил от Пакистан, намерил на задната седалка портфейл с пари и веднага съобщил за това в полицията.

За своята честна постъпка 30 годишният таксиметърджия получил благодарствена грамота от управлението на пътищата и транспорта в Шарджа, както и парична награда от три хиляди дирхама или 820 долара. Една трета от наградата била изплатена от бизнесмена, а две трети от самото управление.

Миналата година същият шофьор е върнал на гражданин от Иран портфейл със сума около 13 хиляди долара.

1904 г. Третите Олимпийски игри. Спортистите се съревноваваха по гребане, борба, бокс, плуване, тенис, тежка и лека атлетика.

В състезанието по бягане, скачане, стрелба с лък и хвърляне на копие участваха само ескимоси, филипинци, индийци и африканските пигмеи. Думата „расизъм“ все още не беше придобила отрицателен отенък. Тя по-скоро бе свързана със засилен интерес към живота на представителите на по-слабо развитите страни.

Едно от лекоатлетическите съревнования беше маратонът. Всеки спортист в тази дисциплина трябваше да пробяга 42 километра, в 33 градусова жега, в задушната атмосфера на река, хълмове и прашни пътища.

Прахът се издигаше не само под краката на лекоатлетите, но и под колелата на съпровождащите ги коли.

Един от наблюдателите, съпровождащ маратонците на автомобила си съобщи:

– Фред Лорц е измамник. След като пробяга 14,5 километра, той си почина малко. След това поиска от треньора си: „Моля ви, освободете ме. Не мога да продължа състезанието“. Тогава треньорът му го качи  в автомобила си и така Фред премина следващите 17,7 километра. Когато колата се счупи, Лоренц вече починал си, продължи да бяга. Той измина последните 8 километра и пристигна първи.

След това изобличение Фред Лоренц каза:

– Това беше просто шега. Нямам никакви претенции за златния медал.

Един час след Лоренц финишира Томас Хикс. Той едва движеше краката си. Трудно стигна до финалната линия и изпадна в безсъзнание.

На другия ден след като се съвзе, Хикс разбра, че е станал шампион поради дисквалификацията на Лоренц.

Победата на Томас също не беше много чиста.

По-късно неговият треньор призна:

– 11,3 километра преди финала Хикс припадна. За да го върна в съзнание му направих инжекция със стрихнин и му дадох глътка френски коняк „Rémy Martin“.

– Това като допинг ли действа? – попита един от присъстващите.

– Стрихнина е много силна отрова, – поясни треньорът на Хигс, – но в малки количества действа като възбуждащо средство. Конякът също стимулира сърдечната дейност.

– Това достатъчно ли му беше да стигне до финала? – попита същият мъж, който се бе обадил преди малко.

– Не, – въздъхна тежко треньорът на Хикс. – На 4 мили преди финала Томас отново изчерпа силите си и се наложи да му сложа още една инжекция. След това бях непрекъснати до него. Той не тичаше, по-скоро ходеше.

Така Хигс се бе добрал до последния хълм, приблизително на 2.3 километра от стадиона. От този хълм Томас вече виждаше арената. Публиката също го видя и горещо започна да му ръкопляска и насърчава:

– Хайде давай! Вече си на самия край! Не се предавай, остава ти още малко!

Благодарение на подкрепата от публиката Томас Хикс с остатъка от волята си завърши състезанието и финишира.

Според днешните стандарти треньорът на Хигс бе приложил допинг, но тогава организаторите на игрите не обърнаха внимание на това. Може би защото, към организацията на Олимпийските игри в Сейнт Луис имаше прекалено много оплаквания.

Трасето за маратона беше много лошо изградено. На пистата имаше само един източник на вода, който се намираше на 12 мили от старта. Никакво друго „облекчение“ не беше измислено. Огладнелите спортисти се отбиваха в градините по пътя на маратона и си късаха плодове от тях. А някои от тях трябваше да напуснат трасето, защото ги нападаха кучета.

Това беше най-лошо организирания маратон.

След Сейнт Луис организаторите се замислиха дали да не премахнат това бягане на 42 километра.
В края на краищата маратонът като дисциплина се запази в Олимпиадата и много състезатели са участвали и ще участват в него при провеждането на Олимпийските игри.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Един монах се молел усърдно:

– Господи, ти си милостив и търпелив, тогава защо толкова трудно се съгласява човек да приеме спасението, което си приготвил за него? Защо адът е пълен с толкова много грешници?

Той дълго се молел задавайки на Бога тези въпроси. Най-накрая му се явил един Божий ангел и му казал:

– Ела, ще ти покажа пътищата, по които ходят хората.

Те излезли от килията и ангелът повел монаха към гората.

– Виждаш ли този дървар, който носи тежкия товар с дърва. Той не иска да смъкне малко от дървата си, за да му бъде по-леко. Така и хората носят греховете си и не искат да се покаят.

След това ангелът показал на монаха кладенец.

– Виж този безумец, как гребе вода от кладенеца с решето. Така и хората се покайват. Черпят благодатта на прощението, а след това отново грешат и благодатта се отича като вода през сито.

Ангелът показал друг човек на монаха:

– Виждаш ли как напряко е поставил гредата на коня и се опитва да влезе с коня в Божия храм, а гредата засяда във вратата? Така хората вършат своите добри дела без смирение и в гордостта си не знаят цената им. А сега сам прецени, леко ли е на Бог да спасява такива хора, съобразявайки милостта с правосъдието Си?

Американски учени са установили, че домашните любимци защитават децата от различни заболявания.

Учените събрали група от 400 деца. На родителите им било поръчано да водят дневник за самочувствието на участващите в експеримента деца за дълъг период от време.

Експертите анализирали резултатите и заключили, че децата, в чийто семейства отглеждат домашни любимци, са по-малко податливи на заболявания на дихателните пътища.

Според учените, редовният контакт с домашните любимци подобрява имунната система на децата.