Докато гледах към паяжините над прозорците на горния етаж и мислех как да ги почистя, долетя една птичка и изпя една прекрасна песен. Докато слушах птичката, забравих за паяжините.

Така и Бог идва в нашето забързано ежедневие и Божието присъствие ни помага да отместим поглед от проблемите.

Ако отворим очи и се огледаме наоколо, ще открием Твореца, който ни носи радост, светлина и песен дори в мрачните места, през които трябва да преминем.

Очаквам, че чрез Божията сила ще мога да нося светлина и радост на тези, които срещам. Може би нашите постъпки и думи ще помогнат на някого да отмести поглед от проблемите и ще се усмихне.

Ако сме отворени към водителството на Святия Дух и обновяваме умовете си с помощта на Божието Слово, ще бъдем променени, за да можем на свой ред да променяме света.

Майка разгръщаше книга пред детето си и му показваше картинките. Дамян беше още малък. Той стоеше в скута на майка си и бърбореше непрекъснато.

– Виж, миличък, птичка. Ти можеш ли да я нарисуваш? – попита майката.

– Каква птичка? – попита Дамян.
– Тази на картинката, – уточни майката.
Момчето внимателно погледна картинката и огледа мястото, което бе посочено от майка му. И изведнъж Дамян извика:

– Мамо, погледни, тук е Голгота.

Действително, на задния план на картината се виждаше мястото, на което Христос бе разпнат.

Възрастен и дете разглеждаха една и съща картина. Възрастния видя птичката, а малчугана Голгота.

Навярно децата имат способност зад външната страна на живота да виждат истинската същност на нещата. Може би за това Господ ни призовава да бъдем като децата…

Валери се прибра в къщи и подаде на жена си един пакет.

– Това е за теб.

Елена го отвори. В него имаше книга за големите катедрали в Европа. Тя бе готова да я захвърли, но я привлече посвещението написано в началото на книгата:

„С възхищение за прекрасното, което изграждаш и никой не вижда“.

Тя не можем да назовем всички мъже, които са построили тези катедрали. Беше виждала, че там стои само подписът на архитекта, но и той бе непознат за повечето хора.

Елена си спомни една история, в която строител се старал дълго време да постави една каменна птичка, която отгоре била покрита с покрив и не се забелязвала много. Когато попитали строителят: „Защо си губиш времето за нещо, което никой няма да види?“ Той отговорил:  „Защото Бог вижда“.

Елена затвори книгата и сякаш чу Бог да ѝ казва:

„Аз те виждам. За мен не си невидима. Всяка твоя жертва за Мен е значима. Виждам всеки той изпечен сладкиш, всяко твое усилие и се радвам. Виждам и твоите сълзи на разочарование, когато нещо не върви, както трябва. Не забравяй, че ти строиш великолепна катедрала. Тя няма да бъде завършена до края на живота ти на земята и ти никога няма да живееш в нея, но ако я построиш добре, Аз ще живея в нея“.

Елена се замисли:

„Имаше време, когато ме обиждаха, не ме забелязваха, но сега разбирам, че да бъда невидима не е заболяване, което може да разруши живота ми, а изцеление от егоизма ми. Това е хапче против гордостта ми“.

Напълно нормално е близките ни да не забелязват труда ни. Но ние не работим за тях, а се трудим за Него. Така ние му принасяме жертва на хвала. Дори и да правим всичко добре, околните могат никога да не видят и оценят това, но не и Той, нашия Небесен Баща.

Нека нашият труд да остане като паметник, който величае Бога.

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?

Една малка птичка всеки ден се криела в клоните на едно сухо старо дърво, което стояло в средата на огромна пустиня.
Но веднъж връхлетял ураган и изтръгнал старото дърво с корените.
За да намери ново укритие, малката птичка прелетяла стотици километри. Най-накрая стигнала до градина, където ромолела вода и ухаели цветя, а дърветата били натежали от узрели плодове.
Ако беше оцеляло сухото дърво, нищо не можеше да накара птичката да остави мястото, където толкова дълго се е приютявала.