На хълм с изглед към морето в Аделаида, Австралия, има малка, но оригиналната дървена беседка с цилиндрична форма. Тя е малко студио, където архитект може да работи в спокойна атмосфера.
Известният архитект Макс Причард, който проектира къщи от стомана и стъкло, скоро ще отбележи 25-годишнината от своята професионална дейност. Много очакваха да изложи някой свой амбициозен проект. Въпреки това, дизайнерът създаде нещо напълно различно от предишните постройки. Той е построил малка дървена беседка.
Студиото се намира на горист хълм в близост до къщата на архитекта, представляващо бяла стоманена конструкция, монтирана на дебели черни кокили. Както е отбелязал самия автор, той е искал да направи ярък контраст между двете сгради.
Височината на кулите е 6 метра, а диаметър е само 3 метра. Макс Причард харесва затворените пространства. Там той напълно да се концентрираме, работи продуктивно или просто иска да бъде сам.
Вътре студиото е направено от дърво. За стена архитектът е използвал шперплат от бор, а за настилка – паркет от дъски на лиственица. Мебели, които можете да видите там са: са вградени рафтове, маса и два стола.

За малките апартаменти трансформиращата се мебел е просто добра находка, а също добър начин да вместите в малкото пространство не много нужни, но любими предмети
Ето и някои от тях:
Врата, която се превръща във маса за пинг понг;
Огледало превръщащо се в маса за гладене;
Набор от мебели за тераса, събиращи се в един обект;
Безкрайна свещ. Разтопен восък се влива в тесен съд и така се получава идеална, равна на първата, нова свещ. Поредната креативна свещ помага да се икономисат средства.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Много хора обичат да си пукат пръстите, без да мисля, че това може да навреди на тяхното здраве.
Някои правя това, за да свалят нервното си напрежение, а други просто по навик.
А знаете ли, защо се чува такъв хрущяш звук, за едни неприятен, а за други забавен?
Цялата работа се състои в течността между костите на пръстите в ставното пространство.
Оказва се, че този хрущящ звук идва в момент, когато образувалия се вакуум в ставното пространство изведнъж рязко се влива в гореспоменатата течност.
Съществуват и други версии относно този въпрос, но тази е най-разпространената.
Може би за всеки би полезно да знае, че това пукане на пръстите може да доведе до повреждане на меката тъкан на ставите и сухожилията, както и за намаляване на силата на натиск върху четка.

Колко различни писалки са на разположение в момента! Още повече са идеите за тяхното подобрение! От най-скъпите до такива сканиращи цвета, които са още в разработка.
Лондонската компания Lix е създала почти вълшебна писалка, която може да пише в пространството. Сега вече не се нуждаем от хартия.
3D писалката по нищо не се отличава от обикновената, но вътре в нея вместо мастило има пластмаса, която се нагрява до 150 градуса. Когата пластмасата напусне писалката, тя се втвърдява мигновенно, което ви дава възможност да създадете стабилна структура.
Но колко пластмаса може да пусне тази писалка за един път? Оказва се, че са само 10 сантиметра, за около 2 минути рисуване. Така че ще трабва да бъдем търпеливи и постоянно да запълваме писалката с пластмаса. Нали „Красотата изискава жертви“.
Тази писалка има способността да се свърже с USB-порт.
Ако сте достатъчно търпеливи, можете да пресъздадете и най-необичайни идеи от главата си в реалността. Няма граници за изкуството.