Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Когато „Восток -2“ слезе надолу до толкова, че да може да се катапултира, Герман почувства тласък и излетя от кабината.
Яркото слънце го ослепи, а над главата му се виждаше оранжевия купол на парашута.
Отдолу се надигаха кълбести облаци. Титов пресече влажната им сърцевина и видя земята, покрита със златисти стърнища.
Позна Волга и двата града на бреговете ѝ Саратов и Енгелс.
– Значи, всичко върви, както беше замислено, – радостно прошепна на себе си Герман, – приземяването ще стане в зададения район.
Чиста слънчева светлина сияеше през облаците, като под абажур. Парашутът се разтваряше плавно и спускаше Титов надолу и все по-надолу.
При катапултиране, за да не загине космонавта на голяма височина от недостига на кислород, столът беше снабден с балони пълни с кислород, който автоматично се подаваше на херметическия шлем на скафандъра.
Герман се върна в спомените си назад. Видя се отново в кабината. Там имаше освен стола, на който сега се приземяваше, система за регенерация на въздуха, радиооборудване, продукти за храна ….
През три от илюминаторите можеше да наблюдава какво става в космоса и на земята. Той си спомни чувствата, които изпита, когато гледаше към земята.
През илюминатора земята изглеждаше, както при полет на реактивен самолет на голяма височина. Отчетливо се очертаваха високите хребети, големите реки, горските масиви, бреговата ивица на морето. Герман добре виждаше облаците и сенките, които хвърляха на земната повърхност.
Когато погледна към хоризонта, видя непривично изкривяване. Земята беше окръжена от нежно син ореол, който постепенно потъмня и стана тюркоазено син, син, виолетов и премина въглищено черен цвят.
В илюминаторите се виждаха ярките и студени звезди.
– До тях е далече, – притвори очи Герман, – много далече.
Когато слънцето „погледна“ в илюминатора Герман използва специалните  щори, за да предпази очите си.
– Как ослепително свети тук в космическото пространство, – възкликна Титов, – навярно това е десетки пъти повече, отколкото на земята.
Герман се спускаше надолу и вече виждаше спасителният екип който тичаше към мястото, където той щеше да бъде след минута.

Компанията Tethers Unlimited разработва футуристични нови системи, които ще строят и сглобяват в открития космос слънчеви батерии, ферми и други части на космически апарати.
Паякообразните роботи SpiderFab могат значително да намалят разходите за изграждане на космически кораб, тъй като завършването на строителството му ще става в орбита.
Представители на компанията казват, че „този процес ще дава възможност да се изпратят в космоса системи в компактно или „ембрионално“ състояние“.
Разработчиците твърдят, че при използването на  SpiderFab на орбита, ще бъдат доставяни частите на космическите агрегати, а за това са необходими малки, евтини носители, които значително ще ускоряват и поевтинят мисиите.
Един от създателите на системата  Robert Hoyt казва: „Нашата дългосрочна цел е да се осигури използването на ресурси, така че да се строи космическа инфраструктура в пространството и да се разшири човешкото присъствие в цялата Слънчева система“.
Според него, съвременни строителни технологии за космически кораби, са погрешни. „Много са скъпи и отнема много време, освен това броят на системи донякъде е ограничен, твърде големи кораби не могат да се сгънат и да се преместят на стартовата точка.“
Tethers Unlimited  е надява да пусне своя първи първи строителен робот в космоса през следващите няколко години.

Представете си мозъка като микропроцесор на компютър. По време на работа компютърът разпределя задачите на множество, но не много ресурсоемки програми. Така и ние сме заети с много неща: да взема детето от градината, да отида до магазина, да дам сутринта отчета, да приготвя вечеря ….. Ние често мислим за много неща наведнъж и за нищо конкретно.
Аутистът трудно реагира едновременно на няколко дразнителя. Такъв е начинът му на мислене. Това трябва да се вземе под внимание, когато забележите, че детето се затваря в себе си.
Аутистът не може едновременно да слуша някой и да говори. Трудно му е да се съсредоточи, когато няколко души говорят с него едновременно. Това предизвиква раздразнение, тъй като аутистът не може физически да приеме този поток от информация.
Такова дете се концентрира вътре в себе си, то не вижда другите хора, не забелязва какво става край него.
При такива ситуации, когато детето обръща внимание не на любящия поглед на майка си, а на движението на устните ѝ или когато се раздразнява, усещайки емоциите в гласовете на другите, говори за едно, това дете не вижда емоциите и чувствата на другите хора, то е напълно затворено в себе си.
Но не всичко е толкова безнадежно.
Малкият аутист трябва да се върне към нормалния живот и да се адаптира в обществото.
В никакъв случай не трябва да се крещи и обижда такова дете. Не трябва да се възприема за умствено изостанало, ако не реагира на всички поставени му въпроси. Нужно е да му осигуряваме тишина и пространство, за да остане насаме с мислите си, а в същото време леко и нежно да поддържаме контакта на детето с външния свят.

Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“