Медът може да се съхранява  много дълго време, тъй като той включва голямо количество витамини. В домашни условия продукта съхранява свойствата си приблизително за две години. Условията на околната среда като светлина и температура активно влияят на меда, и срокът за годност може да бъде по-кратък.
По-добре е да си купите специални дървени бъчви с прополис, така продуктът ще бъде целебен за около десет години. Специалистите препоръчват да се купува мед от последдния период на събирането му. Не се доверявайте на всеки пчелар, а търсете надежден такъв.
Може ли да се съхранява мед в хладилника? При температура по-ниска от -10 градуса, продуктът променя своята структура и губи своите полезни качества. Ако държите медът в гореща стая, той потъмняват и придобиват горчив вкус. Ползата от такъв продукт няма да бъде абсолютно никаква.
Медът не трябва да се съхранява на светло място, особено изложен на пряка слънчева светлина. Тя унищожават всички ценни съставки и ензими. Медът поставен върху перваза на прозореца е голяма грешка.
Важно е, там където съхранявате меда, влажността да не надвишава 75%. Срокът за годност на продукта при повишена влажности может да бъде много по-малък.
Идеалното място за съхранение на мед е тъмно шкафче в прохладно помешение.

Той беше едър и як мъж. Вечно усмихнат и доброжелателен. Но станеше ли въпрос за дъщеря му, нямаше по-съвършено същество от нея.

Николов много се гордееше със своето червенокосо луничаво момиченце. Разказваше какви ли не истории за нея.

Например, как не можела да стигне мивката, но горещо желаела да помогне на майка си, да измие съдовете. И той добрият великан повдигаше това съвършено мъниче, да извърши замисленото.

Николов не спираше да хвали дъщеря си. Скоро го чуха да разказва за нейната голяма щедрост.

Майка ѝ заминала в съседния град за няколко дни. Малката лудетина направила кекс и почерпила съседите от името на майка си. Добрите хора не могли да ѝ откажат.

Но Николов никога не разказваше, как съвършената му дъщеричка с един голям камък строши стъклото на големия прозорец в стаята на съседите. Нито, че в разгара на лятото това прекрасно червенокосо момиченце разряза всичките дини на дядо си, в някаква игра измислена от нея. Където главната  героиня беше, разбира се , тя. А трябваше да се пребори с дракони и змейове, джуджета и великани изпречили се на пътя ѝ. И в тези войни се проля много кръв, но не на измислените герой, а динения сок от „победените“ дини.

За него тя беше и ще си остане съвършената дъщеря.

Знам, че в човек не всичко е добро или лошо, защото ние хората сме странна комбинация от двете. По-важно е, кое ще надделее в живота ни?!

Някои от тези сгради са били построени като конвенционални жилищни домове. Известна част от тях са предмет на изкуството. Обединява ги това, че всички изглеждат като фантастични къщи на героите от приказките.
Сградата, която се нарича „най-високата чайна къща“ се намира в Япония, в префектурата на града Тино. Тя е създадена от архитекта Теронубу Фухимори. Конструкцията се състои от елементи, които напомнят на традиционната японска чайна, но оригиналът е с дълги високи пилони, на които тя се закрепва. Малко повече от 2.6 квдратни метра е площта на дом, стените са изградени от бамбук и украсени с циментова замазка. Сградата разполага с три прозореца, които предлагат красива гледка към долината в близост до родния град на архитекта. Всичко това прави тази сграда да изглежда като приказна къща, където Лудия Шапкар и Алис са се срещнали на чаено парти.
В Португалия, в град Фари се намира следващата приказна къща. Тя е разположена между два огромни камъни и напомня скала, разтваряща се и превръщаща се в невероятен дом.
Друга малка къща, която разполага с вълшебен вид изглежда, като че ли загубена сред огромния пейзаж на един от исландските острови. Има информация, че тя, заедно с парцела е подарена на певицата Бьорк и допринася за насърчаването популяризацията на културата на Исландия.
Създадените съоръжения от художника Патрик Дохърти, амбициозни скулптор, са изработени от клони на дървета и се намират в Съединените щати, в град Уако, Тексас. Те създават впечатление за зимна приказка. Покрити с торф триъгълните къщи продължават традицията на многовековното построяването на къщи в Исландия.
Крал Лудвиг II в Германия в края на деветнадесети век е построен замъка Нойшванщайн. И оттогава, той е любим обект за посещение на милиони туристи от цял ​​свят, а също така е послужил като творчески импулс за създаване в Дисниленд на замъка на Спящата красавица.

Един шофьор пристигнал в странен град, където на всяко кръстовище висели десетки светофари. И най-странното било, че те не работили съгласувано.
Въпреки това, жителите на този град по някакъв начин карали колите си без да се сблъскат.
Объркан, шофьорът спрял встрани от пътя, без да знае как да върви по-нататък.
Забелязал един минувач и го попитал през прозореца на колата си.
– Кажете ми, защо имате толкова много светофари на кръстовищата?
– Чухме, че това е много нужно нещо и затова окачихме от тях повече навсякъде, – казал минувачът.
– А как се ориентирате по сигнал им?
– Шофьорите тук не се съобразяват със светофарите, те се обясняват чрез знаци.
– А какъв знак използват най-често тук? – попитал изненадан шофьорът.
– Въртят пръст по слепоочието си, – засмял се минувачът.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.