Това бе едно дълго проучване. То потвърди връзката между хората, които се доверяват на своето правителство и поглъщането на стърготини от боя.

Тези резултати идват точна време, когато повечето хора смятаха:

– Финансовите, политическите и социалните проблеми на страната могат да бъдат решени само от едно мощно централно правителство.

Доктор Всезнайко, които се стараеше да си предаде невъзмутим вид, заяви категорично:

– Не само хората, които ядат стърготини от боя, се довериха на своето правителство, но и такива, които обичат да дишат бензинови пари, да лижат крастави жаби и да чистят фурни.

Изследователската група се натъкна и на други вярвани на хората, които се довериха на правителството.

Те звучаха напълно показателно за състоянието им:

– Вярвам, че парите растат върху магически дървета, – твърдеше един от изследваните.

Друг заявяваше:

– Социализмът има много предимства.

А трети обясняваше:

– Полът е някакъв вид течност.

След като разгледаха резултатите от проучването, законодателите предложиха:

– Всички хора в страната да бъдат снабдяване с люспи от боя.

А това щяло да се финансира от магическите парични дървета.

Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!

Видул се въртеше неспокойно в леглото си. Нощта му се стори двойно по-дълга. И имаше защо.

Бе затънал в проблеми.

Устните му безпомощно шептяха:

– Кой или какво отвори крана на сълзите ми? Необходимо ли е, непрекъснато да занимаваш мислите ми? Който и да си, ти почерни надеждите ми за бъдещето и разби сърцето ми…..

Мятащ се неспокойно в чаршафите на леглото си той изстена:

– Защо? ……

Видул зарови ръце в косите си и се разплака.

Изведнъж си спомни думите на своя приятел Маньо:

– Исус се прославя и възвеличава в живота ни чрез нашето страдание ….. Вярвай Му. Чувството за вина пречи на радостта ти ….

– А когато нямам отговори на въпросите си? – отчаяно попита Видул в тъмнината.

Гласът на Маньо ечеше като камбана в главата му:

– Довери Му си, дори и тогава, когато не разбираш ….

Видул стана от леглото, падна на колене и плачейки заговори:

– Доверявам Ти се. Боже, Ти виждаш нещата по-добре от мен. Няма друг, който би могъл да ми помогне ….. доверявам ти се.

Двамата слязоха от ракетата и се огледаха. Край тях вървяха хора също като тях, но нещо не бе, както трябва.

– Как можеш да си обясниш хаоса и объркването им? – попита Дани.

– Може би не виждат смисъл на живота си или Божията любов, – предположи Борко.

– Та те не живеят на земята, – засмя се Дани. – Не можеш да наложиш нашите проблеми на тях.

– А защо не? – възпротиви се Борко. – При тях също може да има заплаха от войни, глад, расизъм и отхвърляне на още неродените.

– Глупости, – възрази възмутено Дани, – тези хора просто не виждат. Погледни само как се движат.

– Може би имат някой като нашия дявол, който е заслепил умовете им и ги управлява, – предположи Борко. – И те не могат да видят истинската светлина, подобна на тези от нас, които не приемат добрата вест за славата на Христос, Който е точно като Бог.

Дани плесна с ръце и се разсмя:

– Искаш да кажеш, че се нуждаят от духовен офталмолог?

– А защо не и някой като Исус, Който върна зрението на един човек, стоящ отстрани на Ерусалимския път? Той отвори не само неговите очи, но и нашите за истината …..

Изведнъж Дани се събуди и се огледа разтревожено. Разтърка очи, но стаята бе празна.

– Ракети, слепи, … разговор с Борко и натрапчивите му идеи за Исус …. Сънувал съм. И все пак хубавото е, че Господ е винаги с нас.

Дани погледна през прозореца. Нощта скоро щеше да избледнее. Само трепкащите звезди на небосвода му напомняха, че денят още не е настъпил.

Той бързо се пъхна под завивката, притвори очи и отново заспа.

Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.