Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

Дамян се бореше с един грях, който бе станал нещо обичайно за него. Той поиска подкрепа и съвет от един по-възрастен вярващ, който му каза:

– Ако наистина си християнин няма да ти е трудно да контролираш пороците в сърцето си.

Дамян искаше да му изкрещи: „Това не ми върши работа, а и не е вярно“, но си замълча. Все пак този човек бе по-възрастен от него…

„Ние сме християни, – каза си Дамян, – защото сме осъзнали, че сме грешни и имаме нужда от Божието водителство. Тогава какво следва от това?“

Той се помоли:

– Господи, прости ми този грях…помогни ми….

Но продължаваше да се чувства виновен.

На следващата неделя пасторът в църквата проповядваше за Божията безкрайна благодат.

– Греховете ще ни съпътстват постоянно, – каза той, – но ние трябва да ги признаем пред Бога и да продължим напред“.

Тези думи ободриха Дамян. Те бяха наистина верни, но вината и срамът не го оставиха.

Веднъж един много близък приятел на Дамян, след като го изслуша и разбра проблемът му, каза:

– Бог е вятър в гърба ти, а не дъжд в лицето ти. Господ не ни връща назад, за да ни натяква нашите грехове, а ни води напред. Ако приемем Неговата прошка и продължим напред, ще видим новия живот, който Той ни е обещал.

Изведнъж Дамян осъзна:

– Бог е простил греховете, сега е мой ред да си простя сам на себе си. Нима аз съм по-голям от Бога, че не мога да направя това?

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

Когато децата ми прекарваха по-дълго време с някой от приятелите си, започваха да се държат като него и се забелязваха някои от неговите маниери у тях.

За това ги съветвах да подбират хората, с които дружаха. Всеки родител би искал децата му да дружат с добри младежи, които да им влияят положително.

Така е и със всеки от нас,  ако прекарваме повече време с Бога, другите ще виждат в нас, достойни Негови последователи. Ходим на църква и в група изучаваме Библията, но това не е достатъчно. Необходимо е да прекарваме, колкото може повече време в молитва. Ето Исус изпълняваше волята на Своя Отец, но прекарваше дълго време в молитва, понякога цяла нощ.

Отделянето на повече време за молитва е най-добрия начин да общуваме по-дълго с Бога. Така отваряме сърцето си за Неговото действие и получаваме водителство във всички сфери на живота си.

Повечето от нас прекарват около 40 часа седмично със своите колеги. Ако Бог е най-близкият ни приятел, представете си, колко положително бихме им повлияли!

Щайниц имал финансови затруднения и си изкарвал прехраната като играел в кафене „Гамбит“. Веднъж той намерил подходящ партньор, който плащал по фунт за всяка загубена партия.

Щайниц му давал коня си предврително и независимо от това печелел.

Един от приятелите на шампиона го посъветвал:

– Така ще загубиш всичките си клиенти, ако само ги побеждаваш. Понякога е полезно и да загубиш.

На Щайниц този съвет му изглеждал разумен. В една от партиите, умишлено поставил офицера и се признал за победен.

Смесил фигурите и отново започнал да ги нарежда. Но всичко било дотук. Щастливият човек скочил от стола и радостно възкликнал:

– Аз спечелих срещу световния шампион! Мечтата ми се сбъдна!

И с тези думи той изтичал на улицата и повече никога повече не дошъл в кафенето.