Мартина бе притеснена много в последно време. Малкият ѝ син претърпя две-три сложни операции. Имаше подобрение, но не напълно.

Един ден Мартина си каза:

– Ако си мисля само за болки, операции, проблеми …. ще полудея. Трябва по някакъв начин да отклоня тревожните си мисли от главата.

Баба Петра, нейната съседка, същото я бе посъветвала:

– Много се тревожиш. Не може така. По-добре се заеми с нещо друго.

Изведнъж на Мартина и просветна.

– Ще събера по запазените дрешки и обувки на децата тези, които не могат вече да носят и ще ги даря на дома отсреща, където събират дечица без родители.

Тя изпита радост и настроението ѝ се повиши.

Когато сподели идеята си с приятели, много я подкрепиха и започнаха да събират дрехи и обувки.

Домът за сираци бе затрупан с такива неща. Наложи се да споделят подаръците с други домове от страната.

Бог иска свободно и смирено да даваме. Когато Му се доверим да ни води, Той ще ни даде възможности да го направим.

Тогава можем да бъдем изненадани от радостта, която ще изпитаме в резултат на това.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.

Гошо и Христина бяха от няколко години пенсионери. Вместо двамата заслужено да си почиват от дългите години, в които бяха ангажирани с работа, трябваше да се сблъскат с мъката и болката.

На Христина установиха болестта на Паркинсон.

Въпреки това никой не чу Гошо да се оплаква.

Един ден приятелят му Хари го попита:

– Как издържаш на всичко това? Каква е тайната ти?

Гошо тъжно се усмихна и сподели:

– Всяка сутрин със съпругата ми пеем химн. Когато я питам, кой да е той, тя винаги избира този, в който се казва, да преброим многото си благословии. И ние пеем:

„Когато върху вълните на живота те хвърлят бури, Когато си обезкуражен, мислиш, че всичко е загубено, Пребройте многото си благословии, назовавайте ги една по една, И ще ви изненада какво е направил Господ.

Случвало ли ви се е да сте обременени с много грижи? Изглежда ли тежък кръстът, който сте призовани да носите? Пребройте многото си благословии, всяко съмнение ще отлети, И ще пееш, докато дните минават.

Когато гледаш другите с техните земи и злато, Мислете, че Христос ви е обещал несметното Си богатство. Пребройте многото си благословии, парите не могат да се купят Вашата награда на небето, нито вашият Господ във висините.

Така че сред конфликта, независимо дали е голям или малък, Не се обезсърчавайте, Бог е над всичко; Пребройте многото си благословии, ангелите ще присъстват, Помощ и комфорт ви осигуряват до края на вашето пътуване“.

Какво се случва, когато гледаме към своите благословии?

Тревожността грабва всичкия си багаж и се измъква през вратата.
Притеснението млъква пред благодарността на сърцето.

За това по-добре е да се фокусираме върху това, което имаме и по-малко върху това, което нямаме.

Станко плесна с ръце и заяви:

– Аз открих, че никой човек не е велик по природа.

– Разбира се, – подкрепи го Калин. – Ти не се раждаш велик.

– Не, ти ставаш такъв като свързваш живота си с велика кауза, цел или мечта, – добави Станко.

– Да, но ти се нуждаеш от нещо по-голямо, което да те извади от самия теб, – добави Калин.

– Казва се: „като просветли очите на сърцето ви, за да знаете каква е надеждата на Неговото призоваване“….. Какво представляват „очите на сърцето“? – попита Станко.

– Тук не става въпрос за физически очи, а за въображение.

– Ммм …

– Все едно казва: „въображението ти да оживее и с вяра да можеш да видиш мечтата, която Бог има за живота ти” . – опита се да уточни Калин.

– Виж, така е по ясно, – измърмори Станко.

А Калин продължи настървено:

– Бог иска да ти даде Неговата мечта за живота ти, твоето призвание! Ще имаш надежда, когато разбереш за какво Бог те е създал. Визията, която Той има за теб.

Станко само клатеше глава и гледаше с възторг Калин.

– Ако искаш значимост, удовлетворение и пълнота в живота си, спри да следваш мечтата си и започни да следваш тази на Бог за живота си, – Калин говореше и говореше.

Той се бе въодушевил и изливаше мислите си гласно:

– Ако не можеш да си представиш твоето призвание, не можеш да мечтаеш за Божията мечта, ти не живееш живот в изобилие, а просто съществуваш. Готов ли си да откриеш Божията мечта за живота си?

Станко кимна с глава. Той бе съгласен с приятеля си.

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.