Недю бе често спохождан от мрачни мисли, които го изпълваха със страх.

– Ами ако един ден шефа и колегите ми разберат, че не съм квалифициран за тази работа, която върша? – потеше се той.

Честно казано, страховете му бяха напълно оправдани.

– Недю не върши никаква работа на мястото, което заема, – възмущаваше се мениджърът на фирмата. – Кого всъщност заблуждава?

Пред свои приятели Недю бе признал:

– Ужасен съм в работата си. Просто се чувствам напълно неадекватен. Само се въртя насам натам, нищо не върша. Чувствам се като измамник.

Шефът му твърдеше:

– Недю е голям неудачник. Той е един несполучлив избор за длъжността, която заема.

– Така е, – подкрепяше го главният инженер, – абсолютно неадекватен в работата си. – Всички останали в сградата знаят какво да правят, а той само се мята наоколо и имитира заетост. Просто е жалка гледка.

Днес шефът на фирмата покани Недю на разговор в края на работния ден.

– Страхувам се, че ще ме уволни, – сподели с някои от колегите си Недю, – но не съм измамник. Вярно е, че не успявам, но се старая ….

И той наистина бе уволнен.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

Мартин дойде при приятеля си и едва не се разплака:

– Загубих всичко.

– И вярата ли? – попита го Спас.

– Не, нея не съм я загубил, – намуси се Мартин.

– О, може би нещо с характера ти? – погледна го озадачен Спас.

– Какво говориш? Как мога да си изгубя характера? Мога да го променя, но не за това става въпрос.

– А, може би имаш предвид спасението? – Спас тревожно огледа приятеля си.

– Не, не и не, – възмутено възрази Мартин.

– Е, тогава всичко е наред, – усмихна се Спас. – Щом не си загубил никое от тези трите това, което смяташ за загуба, няма съществено значение.

– Какво разбираш ти?! – вдигна ръце Мартин. – И това ми било приятел. Вяра, характер, спасение дрън дрън …. Това ли са най-важните неща?

„Онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога“.

Студен и мразовит ден. Когато Никола докара семейството си с колата близо до дома им, той забеляза младо момиче, което бе леко облечено. То седеше на тротоара и плачеше.

Жена му, Атанаска веднага излезе от колата и тръгна към непознатата.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попи тя момичето.

– Бремена съм, а приятеля като разбра това, ме изгони, – изплака в отговор младата жена.

– А как се казваш“ – попита Никола.

– Зорница.

– Има ли къде да отидеш? – загрижено се обърна към момичето Атанаска.

– Да, при баба ми. Тя живее наблизо.

– Имаш ли нещо против, преди да те закараме при нея, да ти донеса малко дрехи? – попита Атанаска.

– Много ви благодаря …. Ужасно ми е студено.

Атанаска бързо изтича до дома си и се върна с топли дрехи и обувки.

Двете деца на Никола и Атанаска седяха на задната седалка и следяха всичко с ококорено очи.

След като закараха Зорница при баба ѝ, Атанаска ѝ пожела:

– Всичко най-добро, а ако имаш нужда от нещо, обади ни се. Видя къде живеем.

Зорница благодари, а Никола и Атанаска се прибраха у дома.

Децата им, които бяха свидетели на всичко, което се случи попитаха:

– Какво става?

– Защо тя беше на улицата леко облечена и без обувки?

– Сигурна съм, че постъпихме така както Бог би искал, – усмихна се Атанаска.

Децата се съгласиха, а Никола добави:

– „Гол бях и Ме облякохте“.

Валя. Гръмотевици разтърсваха земята. Светкавици раздираха небето. Камен бе увесил нос. Бе потиснат и угрижен.

Приятелят му Матей се чувстваше добре и независимо от лошото време се усмихваше.

– Има един от Facebook, който много ме дразни , – сподели Камен.

– Не забравяй, че всеки от нас е човешко създание, а да си човек, това означава да си направен по Божи образ, – засмя се Матей.

– Какво значение има това? – повдигна рамене Камен.

– Независимо как изглеждаш, какво си направил, какво вярваш, или за кого гласуваш, животът ти има значение, защото си направен по Божи образ, – обясни спокойно Матей.

– Какъв Божий образ? Погледни колко глупости правим всеки ден, – сбърчи нос Камен.

– Е, всички сме заразени от греха, – продължи Матей, – който се поражда от егоцентричност ни. Така ние смятаме себе си за по-висшестоящи и другите за по-нищожни.

– Е, това е, защото имат по-различно мнение от нас за неща, които имат значение за нас, – съгласи се неохотно Камен.

– Виж, грехът ни кара да забравим кои сме и чии сме. Ако не сме наясно с опасността от него, смятаме другите за виновни, но те не са проблема.

– А кой тогава?

– Те са просто хора, които се нуждаят от любов.

Камен зяпна приятеля си изненадано. За първи път чуваше такова нещо, а Матей продължи настървено:

– Чрез смъртта и възкресението Си, Исус направи път за изцерението ни от греха. Той ни кани да бъдем част от Божия план.

– И сега какво? – попита напрегнат Камен.

– Помоли Бог да ти помогне да намериш общи интереси с хората, с които не се разбираш.

– Може и да опитам …, – поклати глава Камен, въпреки че не бе уверен в този изход за ситуацията.