Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Човек няма достатъчно енергия за ежедневните стресове. Всичко се изразходва за адаптиране към ситуацията.

Наталия изслуша оплакванията на приятеля си Рико от съпруга ѝ.

Колкото и да се опитваше да го успокои, той продължаваше да вика неспокойно:

– Колко още?

– Почакай малко, сега идва и твоя ред, – повтаряше често Наталия.

Вечерта Рико се строполи на кревата с температура четиридесет градуса.

Така той лежа няколко дена. Добре, че заболяването не беше сериозно.

От къде дойде това? Как се случи?

Това беше просто резултат от прекомерно търпение и преразход на енергия. Така организмът протестира, заплашвайки всеки момент да се само разруши.

Тук не става въпрос за нашата доброта и възпитание. Човек няма достатъчно сили за учтиво търпение.

Може би Наталия трябваше да бъде по-искрена и да каже:

– И на мен ми е трудно. Достатъчно съм уморена и изтощена. И не мога да ти бъда опора или гръмоотвод. Нямам сили за това.

Ако се насилвате да бъдете учтиво търпеливи, разбира се ако това не ви е работата, за която ви плащат, започвате да изгаряте останалата ви енергия и когато тя свърши горите себе си.

За сега няма допълнителен ресурс за учтиво търпение към чуждите капризи и агресия или толерантно търпение към токсичните контакти. За това трябва да се щадим едни други.

Графикът със задължения и дейности на Елена бе постоянно пренаситен. Тя обичаше приятелите и семейството си, но за тях ѝ оставаше много малко време.

За да не губи време, често ѝ се налагаше да бъде меко казано груба.

Ето днес позвъня на вратата ѝ Стефан. Той бе съсед на Елена.

Тя отиде до вратата, но не я отвори само попита:

– Бай Стефане, какво има?

Човекът се смути пред затворената врата, но тъй като трябваше да ѝ каже, предаде набързо съобщението, което го бяха помолили да предаде на Елена.

Тя благодари и размениха малко думи помежду си.

Нейната приятелка Вера бе присъствала на подобен разговор, след който я попита:

– Защо постъпваш така с хората?

– Как постъпвам? – вдигна в недоумение рамене Елена.

– Отвори вратата, покани ги, – изрази възмущението си Вера.

– Виж какво, – настървено започна Елена, – за това се иска време.

– Колко ще отнеме едно уважение към човека? – не се отказа Вера.

– Който и да е, особено ако е възрастен човек, като влезе ще обсъди опита си по отглеждане на зеленчуци и плодове, може да спомене и времето, и като капак ще сподели клюките на квартала. А ако не го поканя вътре, разговорът отнема много по-малко време.

Вера бе изумена от тези съображения.

След като си тръгна, тя сериозно се замисли над думите на Елена и си каза:

– Много хора разговарят със Исус като Елена със съседите си. Те говорят с Него в молитва и Той им говори чрез Словото Си, но не могат да се наслаждават на присъствието Му. Други дори не го канят в живота си като Спасител и Господ. За всички тях Бог си остава отвън.

Време е, отворете вратата на Исус. Насладете се на присъствието Му.

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.