Ваш приятел никога не казва истината. Пред него има три картинки с числата от 1 до 3. Той си избира една.

Вашата задача е да разберете, какво число е изтеглил, като му зададете само един въпрос.

Трудно, нали?

Тук не се изисква време, можете да мислите колкото си искате. Важното е, да успеете!

Ако много се затруднявате или не ви се мисли, ето един от възможните отговори.

Отговор:

Помолете приятелят си от числото, което е избрал да извади две, а след това да раздели единица на получената разлика.

Вашият въпрос е: „Отговорът  положително число ли е“?

Ако приятелят ви отговори „да“, той е изтеглил 3, ако отговорът е „не“ е 1, ако приятелят ви каже „не зная“ е 2.

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……