Стоманата е желязо преминало през голяма горещина. Почвата е скала раздробена от силното слънце и ледниците. Платното е лен преминал през измиване, разчесване, смачкване и тъкане.

Така и за човека са необходими редица събития, за да стане, какъвто трябва да бъде. Добрите свойства не се създават в разкош, а чрез страдания.

Една майка довела в дома си гърбаво момче. Тя предупредила сина си:

– Трябва да бъдеш много внимателен към новият си приятел. Не бива да му говориш за недъга му. Играй си с него и се дръж така все едно е нормално дете.

Веднъж синът казал на гърбавото момче:

– Знаеш ли какво имаш на гърба си?

Момчето се смутило и зяпнало с уста.

– Това е кутия, в която се намират твоите крила. Ще дойде ден, когато Бог ще отвори тази кутия и ти ще полетиш. Ще станеш ангел.

Ще дойде ден, когато Бог ще изясни на всеки вярващ, че основните правила, от който той се е възмущавал, са били оръдия, употребени за усъвършенстване на характера му. Те са способствали за отливането му в безупречна форма.

Тези оръдия са шлифовали  камъка, в който се превръща вярващия, за да бъде вграден в Неговото духовно здание на небесата.

Страданието служи за отлично наторяване на корените на характера ни.

 – Сватбеното тържество не е най-важното нещо в този живот, – така решили канадците Саманта Джексън и Фарзин Юзефиан.

Влюбените отменили скъпоструващата церемония и дарили парите на сирийски бежанци.

Те помолили своите гости също да участват с тях в помощ на нуждаещите се. Предложили заедно да купят подаръци и заедно със събраните пари да ги изпратят на организациите, които работят с бежанците.

Сватбата наистина се е състояла, но не пищна, а много по-скромна. Те се оженили в зданието на кметството, а след това вечеряли с роднини и приятели.

Причина за това алтруистично дело е снимката на малко момче, което загинало по време на бягството на семейството му от Сирия.

– Ние разбрахме, че парите, които щяхме да похарчим за сватбата си, могат да помогнат на семействата на сирийските бежанци да получат втори шанс, който наистина заслужават, – са казали двамата младоженци.

Такива хора са достойни за уважение.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Още сутринта Пламена каза на Христо:

– Не си добре. Трябва да отидеш на лекар.

И как щеше да е добре, когато още не бе предал ръкописа на обещаната книга на издателя си? В къщи всички търпяха неговото мърморене и цупене, въпреки че с нищо не го бяха заслужили.

Днес Христо имаше среща с един стар негов познат. Той очакваше, че след тази среща книгата му ще потръгне.

Когато Добромир го видя, разбра, че приятелят му е много разстроен и подтиснат.

– За книгата ли се тревожиш? – попита го Добромир. – Не намери ли някоя вълнуваща история, за герой от разузнаването или за пътешественик във времето?

Христо надигна безпомощно рамене.

– А какво ще кажеш за крадец на мумии?

Този път Христо изобщо не реагира.

– Явно този път сериозно си я закъсал.

– Звучи великолепно, благодаря за насърчението.

– Е, „сериозно закъсал“ не е чак толкова лошо.

– Наистина ли мислиш така? – иронията пулсираше във думите на Христо.

– Когато човек се намира в подобно положение, означава, че му се дава нова възможност. Има само два варианта за теб. Да се откажеш от книгата си или да се опиташ да достигнеш ново ниво на знание.

– Звучи доста лесно, – бледа усмивка премина през лицето на Христо.

– „Сериозно закъсал“ има едно предимство. То ти осигурява време да се огледаш в околния свят. Отговорът обикновено не е далече.

– Виж, – някак примирено каза Христо, – търсих наоколо, вглеждах се, но всичко е толкова естествено. Нормални хора са заети с обикновени неща.

– Че в това няма нищо лошо, – възкликна Добромир.

– Нормалното е твърде обикновено, – опита се да обясни Христо. – А книгата трябва да забавлява, да задържа вниманието на човека.

– Ти какво се мъчиш да направи за хората, – попита Добромир, – да им помагаш в живота или да ги забавляваш?

– И двете, – натърти Христо. – Ако книгата не е достатъчно забавна, хората ще я захвърлят и посланието ми няма да стигне до тях.

– Това е така, – съгласи се Добромир, – но в същото време обикновения живот може да бъде и забавен. Просто не трябва да го пропускаш.

Христо още не осъзнаваше как може от обикновеното да направи забавно, но измърмори:

– Ще опитам.

Двама мъже приближаваха дома на Павел. В един от двата силуета той разпозна своя стар приятел Михаил. Нещо трепна в Павел и буйно заигра в сърцето му. Върнаха се стари спомени, преживени със стария му приятел.

Павел не доизчака да стигнат до портата му, а тръгна да ги посреща по пътя. Когато се срещнаха, Павел прегърна Михаил и извика:

– Къде изчезна? Знаеш ли от колко отдавна не съм те виждал?

– Ако не ме пуснеш от мечешката си прегръдка, ще ме смачкаш и това ще бъде последния път, когато си ме видял, –  пошегува се Михаил.

Павел се смути и махна с ръка към дома си:

– Заповядайте! Извинете, но дълго време не бях го виждал и ….. –  Павел се опита да се оправдае пред непознатия.

– Добре си поработил, – засмя се Михаил като огледа дома и градината на Павел, – гордея се със теб.

Павел се канеше да изкаже благодарността си към човека, който му бе помогнал, но Михаил го спря:

– Моите съвети, не биха могли да сътворят всичко това, ако ти не бе почнал да действаш. Преди всичките тези години ти премина през отчаянието, издигна се над изкушението и преодоля чуждите атаки. Трудеше се с песен в сърцето и усмивка на лицето, а тогава съвсем не ти беше до песни, нито до усмивки.

Михаил се обърна към младия мъж, който дойде с него:

– Павел познава несигурността и трудностите, през които ти сега преминаваш. Премина през огън и бури, но сега е съвсем друг. Днес с теб виждаме плодовете от справедливата му награда, които се дължат на неговата принципност и трудолюбие.

Михаил се загледа в единия край на двора.

– Виждаш ли онази девойка под дървото? – попита Михаил младежа до себе си. – Това е Мария. Тя се грижи за възрастни хора и болни деца. Мария не е единствената тук, която прави това. Много млади хора вдъхновени от Павел и съпругата му са последвали примера му. Сега те се грижат за стотина възрастни хора и още толкова деца в къщата, която Павел е построил специално за тях.

Младежът гледаше с отворени очи.

– Мъката и болката на другите е много по-голяма от нашите сътресения и незгоди в живота, – каза Михаил. – Ако човек помогне и подаде ръка на нуждаещите се, ще получи много повече, отколкото е очаквал – приятели, благодарност, много любов……

Михаил остави Павел да разкаже на младежа, през какво е преминал и как е стигнал до тук, а той се отправи към момичетата, които заедно с Мария побутваха няколко инвалидни колички.