Василий Родзянко е известен руски мисионер от семейство на емигранти, които е служил във Великобритания и САЩ.

В продължение на много години, епископ Василий водел религиозни предавания по ВВС. Слушали го много хора от Източна Европа.

Веднъж през 90-те години Родзянко дошъл в Русия. И там някой го поканил да се помоли за някаква нужда в затънтеното село Кострома.

По пътя, докато Василий пътувал със свой приятел, станала авария. От прозореца на колата Родзянко  видял да лежи възрастен човек. Той бил мъртъв. Близо до него стоял синът му и плачел.

Василий слязъл от колата и казал на скърбящия човек:

– Аз съм свещеник. Ако вашият баща е вярващ човек, трябва да се помоля сега за него.

– Да, направете всичко, както трябва, – отговорил синът на загиналия. – Моя баща беше православен вярващ. Вярно е, че никога не е ходил във храм, защото всички църкви наоколо са разрушени. Но той казваше, че си има духовен баща.

Василий извадил дрехите необходими за специалния вид молитва за упокой на православните християни и се приготвил да извърши необходимото. Преди Василий да се помоли, той попитал синът на починалия:

– Как човек, който не ходи на църква, може да има духовен баща?

– В продължение на много години той слушаше всеки ден религиозни предавания от Лондон. Те се водеха от някой си Василий Родзянко. Този човек баща ми смяташе за свой духовен учител, въпреки че никога не го е виждал през живота си.

Тази история е не само чудесна среща. Тя говори за любовта. Именно любовта е главния принцип на мисионерската дейност.

Ако човекът, който ти разказва за вярата, няма любов към теб, то едва ли ще чуеш думите му.

Ирина едва позна баба си. Едната страна на лицето ѝ бе силно изкривена, сякаш някой допълнително я бе разтягал. Устата ѝ бе провиснала на една страна, а едното ѝ окото беше полузатворено. Около нея стърчаха тръбички, а в ръката ѝ бе забодена игла.

Така, както я бяха сложили да легне, още по-ясно личеше вдлъбнатия ѝ гръден кош. Главата и стърчеше по неестествен начин на кльощавия ѝ врат.

Възрастната жена изобщо не помръдна, когато Ирина седна до нея. Дори с поглед не реагира, но една от ръцете ѝ леко потрепна.

– Не може да говори, но вчера на два пъти успя да каже името ви, – каза медицинската сестра.

Нещо се стегна в гърдите на Ирина. Тя се страхуваше  да хване баба си за ръка, защото не знаеше дали действието ѝ няма да ѝ причини болка. Ирина бавно приближи пръстите си и докосна ръката на баба си.

– Мама и Стефан идваха ли да я видят? – попита Ирина.

– Никой не е идвал освен съседката ви Галя, – каза сестрата.

„А трябваше да са тук, – помисли си Ирина. – Баба умира. Нима не разбират, че сега трябва да се сложи край на техните дразги и взаимни обвинение“.

Баба ѝ размърда устни.

– Какво? –  Ирина се наведе над нея, за да долови някоя дума.

– Бабо, кажи ми какво искаш, – Ирина неволно бе повишила тон, а това предизвика недоволството на пациентите от околните легла.

Ирина улавяше само някакъв шепнещ, накъсан звук. Възрастната жена се мъчеше да каже нещо.

– Ах…. оо ….ммм, – напъваше се бабата.

– Какво? – Ирина се наведе още по-ниско над нея, ухото ѝ почти докосна устните на баба ѝ.

Очите на бабата леко помръднаха. Те бяха сълзящи, замрежени с лека пелена, но сякаш взрени в лицето на внучката ѝ.

Ирина бе уплашена, но стоеше надвесена над баба си. Тя се опитваше да разбере поне малко.

– …енис, – успя да произнесе възрастна жена.

– Май не знае какво приказва, – обади се една жена от съседното легло.

Сълзите размазаха погледа на Ирина. Стори ѝ се, че слънцето свети по-ярко, а баба ѝ се усмихва.

– Да, бабо, – прошепна Ирина, – още ходя на тенис.

Но днес не бе отишла заради нея. С баба си бяха големи приятелки, Възрастната жена я насърчаваше, когато загубеше някой гейм в повече. Утешаваше я и ѝ казваше:

– Ще успееш, моето момиче, непременно ще победиш.

А сега баба ѝ лежеше в кревата, а Ирина се страхуваше, че за винаги ще я загуби.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

Иванов беше морски инженер корабостроител. Дълго бе работил в едно учреждение.

Веднъж той се оплака на свой приятел:

– Там има такива раздори и кавги, че и аз не знам какво да правя.

Приятелят му го посъветва:

– Защо не въведеш молитва преди да започнете работа?

– Не знам дали другите ще се съгласят, но мога и да опитам.

Иванов предложи идеята на приятеля си и странно, но във фирмата се съгласиха с предложението му.

И резултатите не закъсняха.

По-късно, когато отново се срещна с приятеля си сподели:

– Не само аз се успокоих, но всички край мен станаха по-кротки.

Един свещеник казваше: „Придобий мирен дух и всички край теб ще се спасят“.

Забележете, че мир и смирение имат един и същи корен и това съвсем не е случайно.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.