Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

„Караоке“ се е появило преди малко повече от 40 години, през 1971 г., но бързо става популярно сред обикновените хора, почти по цялото земно кълбо.

Първото караоке е изобретил японецът Дайсуке Иноуе. По това време той е свирел в музикални групи по барове и на партита.

Той помислил, че за публиката ще бъде по-забавно ако по време на почивките между изпълненията, дава възможност на зрителите да пеят известни песни в съпровод на музиката без думи.

Своето изобретение той нарекъл „караоке“, което означава „празен оркестър“. Заедно с приятели, те построили дървена кутия с плеър, микрофон и „ехо ефект“.

Когато посетителите в барове оценили много добре изобретението, приятелите решили да отворят своя собствена фирма.

И това дало резултат. първите. Първите 11 устройства на новообразуваната фирма се продали почти веднага. Фирмата се разраснала.

Само че японецът не патентовал изобретението си, другите фирми се възползвали от него и станали сериозни конкуренти.

Компанията открита от Дайсуке Иноуе, след 15 години фалирала.

През 2004 г.Дайсуке Иноуе бил награден с Иг Нобелевска награда за нов начин на общение, който кара хората да се търпят едни други.

Някои хотели са в състояние да предоставят игрови конзоли под наем.  Тази практика не е много разпространена, но ако ви провърви да останете в подобен хотел, то ще трябва да съкратите времето в използването им.

Ако ви интересува наистина хотел, където има такива конзоли, то в столицата на Холандия вече има такъв.

Хотелът се нарича „Аркада“. Всички стаи са оборудвани с конзоли. Предлага се богат изборът от безплатни игри. В коридора гостите могат да се съберат заедно и да играят мултиплейър игри. Там има, както портативни, така и стационарни конзоли.

Освен конзоли, на гостите се предлага обширна библиотека от комикси, за да си починат от игрите. Според собственика на „Аркада“ хотелът е замислен така, че гостите му да се чувстват все едно са в дома на приятел.

Кирил беше още малък, но бе истински щастлив. Имаше си приятелят, който нямаше да го обиди. Другите деца от малки си имат гумени патета, но той си имаше истинско.

Преди девет месеца, патицата или по-точно, патокът Го се присъедини към семейство и веднага се сприятели с малкия Кирил.

Оттогава патокът и малчуганът станаха неразделни.

Веднъж пред комшийката леля Мара, майката на Кирил заговори за тази необикновена дружба на сина ѝ с патока:

– Едва ли ще ми повярваш, но първата дума на Кирил, беше „пате“.

– Изглежда малкия много се е превързал към патока, – заклати глава леля Мара.

– Всичко правят заедно, – вдигна майката ръце, – Викам Кирил за ядене, а зад него се клати Го, за спането също. По цял ден двамата си играят заедно.

– А как ги чистиш …, – усмихна се леля Мара.

– И двамата се съгласиха да носят памперси, но понякога Го изтървава своя.

Кирил растеше, а дружбата му с патокът укрепваше.

Майка му често се оплакваше:

– Щом станат от сън, в стаята настава хаос.

Двамата вървяха заедно и вършеха пакости, а после заставаха с наведена глава пред майката на Кирил, поемайки по-равно от вината.

Когато Кирил се хранеше, Го си просеше малко от неговата храна, но малчугана не му отказваше и охотно му даваше.

Веднъж се случи нещо много интересно. Кирил се разплака в ръцете на майка си, а Го с крякане обикаляше наоколо, сякаш казваше:

– Не му причинявай болка, моля те.

В семейството на Кирил, винаги е имало патици, но те си живееха на двора, но не и Го. Той е толкова мил и умен, сякаш е куче или коте.

За Кирил в това нямаше нищо странно. Той си имаше приятел. Какво като е с пера?