Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.

Някои неща са много болезнени. Например, когато любовта не е взаимна, обикновено търсим причината в себе си.

Приемаме, че не сме били достатъчно добри или че не сме обичали значително и приемливо.

Елена излизаше с един младеж близо три години и когато очакваше да ѝ направи предложение, той се ожени за друга.

Тя остана с разбито сърце и много въпроси без отговори.

Елена бе мила, внимателна, искаше прошка за грешките си, но не спечели приемането и любовта на приятеля си.

Един ден, докато се молеше, една мисъл изпълни ума на Елена:

„Който има любов обича“.

Малко след това, когато четеше Библията си, попадна на стиха:

„И ние познахме и повярвахме в любовта, която Бог има към нас. Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него“.

– Следователно, всеки, който обича, е роден от Бога и познава Бога, – каза си тя.

Светлина озари сърцето ѝ.

– Как съм могла да го пропусна? – подскочи изненадано тя. – Любовта започва от Бога. Ние обичаме, защото Го познаваме. Който има любов от Бога, обича. Не мога да накарам друг да ме обича, независимо от това колко съм искрена и отстъпчива.

Любовта се ражда в сърцето на този, който обича. Който има любов, обича.

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Татяна не бе на себе си. Гневът в нея клокочеше като не изригнал вулкан.

– Как може да ми изпрати такова съобщение? – възмущаваше се тя.

И се зае веднага да отговаря, удряйки нервно по бутоните на телефона си.

Текстът, който написа бе прекалено дълъг, оскърбителен и рязък.

Няколко пъти го прочете. Не, за да го провери, а да се наслади на отмъщението си.

Високомерно и самодоволно Татяна натисна бутон „Изпрати“ и се загледа навън през прозореца.

Тя имаше отличен мобилен Интернет. Индикаторът за сигнала показваше, че връзката е отлична, но ….

След известно време на екрана на телефона ѝ се появи червен надпис: „Съобщението не е изпратено“.

Татяна бе готова отново да повтори написаното, но изведнъж пръстите ѝ замръзнаха във въздуха.

– Заслужава ли си да го правя, – каза си тя. – Съобщението ми по някаква непонятна причина не стигна до местоназначението си. Следователно ми се дава втори шанс да преосмисля решението си.

Това се случи съвсем неочаквано, но явно не е случайно.

Татяна пресметна какви щяха да бъдат последствията.

– Би било голяма грешка, ако бях изпратила това съобщение, – възкликна тя.

Баба ѝ казваше:

– Казана дума, хвърлен камък. Не можеш да я върнеш назад.

– Какво щях да направя?! – Татяна взе да се укорява. – Ако бе стигнало….. Просто не ми се мисли. С нищо не можех да го спра.

Тя седна и се замисли сериозно.

– Съвсем незряло и деструктивно бих постъпила, ако започна война с този човек. Конфликтът щеше да се разрасне и нямаше да има край. В крайна сметка и двамата щяхме да загубим. Опитите да се примирим щяха да се провалят.

Татяна не знаеше, какво се бе случило, но бе спасена.

При следваща подобна ситуация, тя си обеща:

– Няма да реагирам спонтанно. Ще премислям нещата и тогава ще вземам решение.

Три пъти мери, един път режи.

Много млади бездетни двойки са съкрушени от безплодието си. Те не виждат светъл лъч в бъдещето си.

Един ден Лъчезар срещна двама млади, които бяха сключили брак преди 3-4 години. Те излизаха от една клиника. Бяха си правили тестове. Търсеха причината за отсъствието на рожба.

Лицата им бяха помръкнали. Явно изследванията не бяха добри.

– Здравейте, – поздрави ги Лъчезар, – Изглеждате доста обезкуражени.

– И вие на наше място не бихте се радвали особено много – сбърчи нос мъжът.

– Казаха ни, че не можем да имаме деца, – тъжно добави жената.

– Можете да бъдете значими и на друго поприще и без да сте родители, – опита се да ги насърчи Лъчезар. – Вие сте чудно и прекрасно направени, просто трябва да намерите нова цел.

Жената се просълзи:

– Благодаря ви. Чувствам се безполезна щом не мога да имам деца, но от вас чувам, че съм чудно и прекрасно направена. Това ме освежи и ми даде надежда.

– Вярвате ли в Бога? – попита Лъчезар.

– Напуснах църквата преди много години, – поясни жената, – но изглежда трябва да подновя връзката си с Него.

Тази двойка млади хора си тръгнаха с надеждата за придобиване на по-добра цел, отколкото този свят може да им даде.

Така става понякога в живота. Някои не успяват да станат бащи и майки по различни причини. Други мечтаещи за кариера, а загубват шанса си в дните на безработица. Но чрез Исус ставаме скъпо обичани деца на Бога.

Нека вървим по „пътя на любовта“. Това е цел, която надхвърля всяка роля или положение на заетост.