Мнозина виждат в притчата на смокинята, предупреждение към хората, че Христос иска от нас не само декларация на нашата вяра, но и плода ѝ. Липсата на изпълнението на добрите намерения в живота ни, може да се окаже печално за нас.

Навярно някой ще каже:

– Но тогава може да не е било време за бране на смокини. И търсенето на плод на дървото е безсмислено, аз да се наказва за това е незаконно.

Да, но Бог си има свое време и умереност.

В този смисъл, хората много рискуват, когато отлагат, изпълнението на някои дела  за по-късно.

Например, когато казват:

– Е, като се пенсионирам ще ходя на църква.

– Когато се развие бизнесът ми и започна да печеля поне милион, тогава ще се занимавам с благотворителност.

Позната ситуация, но и опасна. Защото Христос може да изиска от нас плодовете на вярата ни, когато все още не сме готови.

Този въпрос може да ви изглежда странен, но ви насърчавам да помислите върху него.

Твърде често след като получаваме спасение и живота ни малко се изчиства, ние губим състрадание към тези, които все още са изгубени в този свят.

Гледаме пияницата как се олюлява на улицата, колега, който мами началника си и разказва мръсни вицове, и вдигаме презрително духовния си нос.

Но ако наистина разбирахме сърцето на нашия Небесен Отец, никога не бихме постъпили така.

Исус е разказал една притча, която много добре разкрива Неговото сърце. Това е притчата за блудния син.

Навярно сте слушали много пъти тази история. Въпреки, че синът се разбунтувал, баща му с радост го приел обратно, когато той се покаял.

Там има една интересна фраза: „А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше“.

Този израз много ясно разкрива сърцето на един любящ баща. Тя ни казва, че преди синът му да се покае, баща му вече чакаше и се надяваше, че той ще се върне у дома.

Всяка сутрин бащата гледаше към хоризонта, надявайки се да види силуета на сина си. И в края на деня той правеше същото … устремил очите си с надежда нататък.

Той винаги мислеше за сина си, и сърцето му бе изпълнено с любов към него. Такава искрена любов, че в деня, когато синът му си дойде у дома, той изтича да го посрещне, и го целуна.

Това е сърцето на нашия Небесен Отец относно грешниците.  Така Той се е отнесъл и към нас, когато ние се скитахме изгубени в този свят. Неговото сърце ни прие с отворени обятия, когато бяхме окаляни от греха.

Този свят е пълен с уморени хора, които се лутат безнадежно и не знаят за тази Бащина прегръдка.

Те не са „грешници“, а наши потенциални братя и сестри, които са изгубени и отчаяно се нуждаят от любящия Небесен Отец.

Не трябва да гледаме на тях от високо. Нека Бог ни помогне да ги върнем у дома.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

В притчата за добрият самарянин се разказва, как човек помогнал на друг изпаднал в беда, докато други минаващи от там не му обърнали внимание.
Психолозите Даниел Бастон и Джон Дарли решили да видят  как моралните норми влияят на човек в стресова ситуация.
За целта на една група от студенти от семинарията им разказали притчата за добрия самарянин, а след това ги накарали да идат в съседното здание и да разкажат какво са чули. На втората група било предложено да подготвят изказване за всички възможни случаи за настаняване на работа. Освен това участващите в експеримента били помолени да побързат към дадена аудиторията.
По пътя студенти видели на земята, човек нуждаещ се от помощ.
Оказало се, че тези, които се готвели да разказват притчата за добрия самарянин, реагирали така, както и втората група, участващи в експеримента. На тяхното решение влияело ограничението на времето.
Само 10 % от семинаристите, оказали помощ на пострадалия преди да отидат в аудиторията, където слушали лекция за това, колко е важно да се помага на човек изпаднал в трудна ситуация.
Какво говори това?
Можем да кажем, че с изненадваща лекота се отказваме от религията и моралните си ценности, когато ни е изгодно това.
Хората са склонни да оправдават своето безразличие с думите „това не ме засяга „, „не мога да помогнат с нищо“ или „ще се справят и без мен“. Лошото е, че това не се случва по време на бедствия и кризисни ситуации, а в ежедневието.