Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Денят бе слънчев за разлика от предхождащите го, изпълнени с дъжд. Хората бяха изпълнили църквата в малкото провинциално градче. Основната причина не бе желанието им за среща с Господа, а това, че на това място бе пристигнал известен евангелизатор.

Повечето от присъстващите бяха християни. Малцина бяха полюбопитствували и дойдоха в църквата, повлияни от поканата на мисионера, разлепена на много места из града.

Когато приключи с изказването си евангелизаторът призова:

– Ако някой от вас до сега не е предал сърцето и живота си на Исус, нека излезе отпред, да се помолим за него.

Тълпата от хора любопитно започна да се оглежда наоколо, дали случайно не е попаднал някой такъв на това място.

Мина доста време, докато един младеж едва си проби път от задните редици, за да стигне мисионерът.

– Но това е само едно циганче, – прошепна  някой с отвращение, когато решилият да предаде живота си в ръцете на Господа премина край него.

– Неговите родители са неграмотни, а вероятно и той сам не може да чете и пише, – отзова се друг.

Но Сали смело вървеше напред и не обръщаше внимание на тези гласове. Той бе разбрал, че Бог има цел за живота му и Го призовава, да Го последва.

След молитвата Сали получи Библия, Която притисна до гърдите си и си обеща:

– Непременно ще се науча да чета, за да науча какво пише в нея.

Мисионерът бе дочул хапливите забележки относно произхода на младежа, за това с болка каза:

– Пътят към Исус не идва от университетите и компетентните във всяко отношение хора, а от хълма наречен Голгота. Петър беше прост рибар, който не бе обучен в религиозните равински школи, но когато Исус му предложи: „Следвай ме!“, той не се поколеба и го направи.

Противно на очакванията Сали стана ревностен последовател на Исус. Бог мощно го използва и той занесе Благата вест на други народи.

Чрез Исус Христос всички хора, независимо от тяхното образование, възпитание, пол или етническа принадлежност, могат да бъдат част от семейството на Бога и да бъдат използвани от Него.

Всички страни по света са длъжни да се съобразят със стандартите на настоящата политическа реалност, за да не загубят позициите си и да не проиграят борбата за пазари, ресурси и по други въпроси.

Японският мироглед се отличава от този в европейските страни.

Независимо от това, официалните символи там са били одобрени през 1999 г.. Те са , както във всички страни знаме, герб и химн.

Сега, официалните делегации и гражданите в чужбина могат да докажат принадлежността си към дадена държава по общоприетия начин.

Всички национални японски символи са с древен произход, а националният им химн е най-старият в света. Той представлява  пет стиха, които се повтарят два пъти, прославящи императора.

Химнът многократно е усъвършенстван по отношение на звученето и днешната аранжировка е утвърдена през 1888 г. В тази година Кимигайо きみがよ　официално е бил утвърден като националния химн на Япония. Заглавието き み が よ се превежда като „Управлението на нашият император“.

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.