Донка растеше в дом, където нямаше котки. Просто майка ѝ не можеше да ги търпи, а тя бе равнодушна към тях. Повече ѝ допадаха кучетата.

Когато порасна и се омъжи, Донка усети, че в дома на съпруга обожават котките. След като се премести в дома на мъжа си там завари Пепи. Великолепен котарак с тигрова окраска и бляскави отенъци.

Пепи, като всички котки,  чувстваше как хората се отнасят към него. Донка не обикна котарака, но никога не го обиждаше. Хранеше го редовно, но нежности и привързаност не показваше към него.

Въпреки това с цялото си котешко съзнание, той проявяваше любов към младата стопанка. Щом Донка влезеше у дома, Пепи ѝ се отъркваше о краката, а когато сядаше на дивана, се качваше на коленете ѝ. Слагаше лапичките си на гърдите и потъркваше муцуната в лицето ѝ, а след това мъркаше доволно като локомотив.

Пепи най много обичаше да се качи на раменете на Донка и да направи около врата ѝ топла якичка. За нея това бе ужасно досадно, но не реагираше остро, а тактично го сваляше от раменете си.

Купиха си вила в прекрасна борова гора. Свекървата на Донка я помоли:

– Вземи Пепи с вас на вилата.

Донка се съгласи с неохота. Тя не искаше да се грижи за неприятното и дразнещо я животно. А котаракът не се отделяше от нея. Когато Донка се разхождаше, той вечно беше с нея. Легнеше ли, той лягаше край нея.

Един ден Донка реши да тръгне  по една пътека водеща навътре в гората. Пепи, както винаги тръгна след нея. Тя вървеше и се радваше на топлото слънце.

Изведнъж котаракът я изпревари и застана отпред. Когато го наближи Донка се вцепени.
На пътеката, на две крачки от нея Пепи бе наострил уши и се готвеше да нападне, а към него съскаше дебела змия.

Донка от малка се боеше от змии. Краката и ръцете ѝ се парализираха, тя не смееше да помръдне, а Пепи смело чакаше нападението на змията.

След това всичко стана много бързо. Донка грабна котарака и побягна към дома си. Едва в къщи забеляза, че лапата ме Пепи е разкъсана.

Донка бързо занесе пострадалия котарак при ветеринара.

– Нищо друго не мога да ви предложа в случая, освен да го приспя, поне няма да се мъчи много.

– Нима не можете да го инжектирате с някое лекарство?

– Няма смисъл, отровата вече е подействала, – вдигна рамене ветеринарът.

Донка го прибра. Лапата на котарака започна катастрофално да гние. На Пепи му ставаше все по-лошо. Три дни по-късно той умря.

Скръбта на Донка нямаше граници.

– Аз съм виновна за смъртта му, – обвиняваше се тя. – Не го обичах, но той предвиждаше всичко, усещаше нещата от рано и ме пазеше колкото можеше. Спаси моя живот, жертвайки себе си.

Донка го погреба с почести.

От тогава минаха много години. В нейния дом имаше много котки, но тя бе изменила отношението си към тях.

Бе разбрала, че тези животни са предани и искрено обичат господарите си, независимо от чувствата им.

Не е нужно да имаш специален талант, за да се наслаждаваш на „обикновена“ разходка в гората през есента.

Не трябва да си „изключителен“, за да изпиташ задоволство, изпълнено с привързаност, когато прегръщаш детето си.

Можеш да се наслаждаваш на добра волейболна игра, макар да не си много добър играч.

Какво ви вдъхновява?

Музика? Ходена в планината? Плуване? Храна? Пътешествия? Разговори? Четене? Учене? Спорт?

Не е нужда да си най добрия в тях, нито да си прочут, за да им се наслаждаваш.

Ето това е  „звукът“ на музиката, който трябва да усилите в живота си, за да се справите с бедите, отчаянието, депресията, несгодите, мъката….

Окситоцинът, който се нарича още „хормон на любовта“ и „хормон на доверието“ играе важна роля при установяването на привързаност между майката и детето.
Изследвания на японски учени разкрили, че зрителният контакт между човека и кучето повишава нивото на окситоцина в организма.
Възможно е, именно това обстоятелство да се е превърнало в един от най-важните фактори за успешното опитомяване на кучетата.

Димитрина, съпругата на Тодор, беше известна със своята прямота, твърд характер и голяма привързаност към семейството. Като всяка умна жена тактично си затваряше очите за дребните авантюри и отклонения на мъжа си. Приемаше ги като мъжки прищевки за доказване на мъжественост.

Тя знаеше, че в крайна сметка блудния син ще се завърне. Връзките му бяха единични и мимолетни. В нито един от случайте нямаше причина за безпокойство. С насмешка наблюдаваше безкруполните атаки на жените, които търсеха някаква облага от него.

Но сега нещо ѝ подсказваше, че нещата с Росица бяха малко по-различни. Сремежът на малката беше малко по-целенасочен от амбициите на досегашните жени, които го преследваха. До сега Димитрина не бе забелязала реална заплаха за семейството си.

Росица демонстрираше буйни страсти, които не изгаряха, а се възпламеняваха отново. Зад амбициозната самонадеяност на малката, Димитрина усещаше маниера на мъжа си. Той подхранваше и насърчаваше ухажорките си, за да дразни жена си, Понякога той всичко правеше на инат, за да смаже гордостта ѝ

Димитрина вярваше, че пътя на всеки човек е предопределен  и че има видов ден.

Честите отсъствия на Тодор не я впечатляваха. Приемаше, че той иска да я изкара извън релсите. Тя свързваше сегашните му прояви с особеностите на възрастта и издигането му, както в йерархията, така и финасово.

Но в едно беше сигурна, че като се нащурее, пак ще се върне в семейството си.

Бездомна котка, която била приютена от една пенсионерка от Уелс, започнала да се грижи за домашния любимец на жената, което било загубило зрението си куче.
Изключителният случай на преданост и загриженост между животни, окончателно е развенчал мита за вражда между кучетата и котките за 87-годишната жителка на Северен Уелс Джуди Готфри – Браун.
Тази жена е смятала до сега, че тези животни не се понасят, но е била озадачена от появилата се привързаност между куче и коте.
След като ветеринарният лекар поставил неутешителната диагноза на кучето, то престанало да излиза от дома и дори не напускало границите на мястото си за спане.
Една вечер Джуди забелязала на входната си врата една бездомна котка. Тя сякаш ѝ казвала: „Вземи ме при себе си у дома.“
Жената не могла да устои и я прибрала. Но най-страното било, че котката първо се отправила към задрямалото куче.
Като че ли между животните се установила невидима връзка.
Котката помогнала на кучето да излезе, въвело го в градината на първата му разходка от толкова дълго време.
Котката ласкаво, но настойчиво с лапички побутва  кучето по крака. И така те ходели заедно, старото куче и бездомната котка.
За съжаление на възрастната жена ѝ става все по трудно да се грижи да тази мила двойка. За това в близко бъдеще двамата приятели ще бъдат заведени да живеят в приют в село Лангафо.