Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.

Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.

Беше чудесна екскурзия, семейство Стоилови прекараха една прекрасна неделя сред природата. Всички бяха радостни и доволни от преживяното.

Но когато се прибраха, намериха хаос в дома си. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Всички възможни чекмеджета бяха разтворени. Вратите навсякъде бяха зейнали, а на пода се валяха дрехи, книги, списания и какво ли още не.

Явно някой бе тършувал и се бе престарал.

Тони, най-малкият от семейството, веднага реагира спонтанно:

– Господи, отмъсти на този крадец.

Бащата погледна с укор сина си и каза:

– Какво говориш, ти си християнин?!

– Татко, ти сляп ли си, – обади се и Лили в защита на брат си, – всичко е смачкано и унищожено. Новата ми рокля стои като парцал пред вратата на тоалетната.

– Вижте, – каза майката, – този човек не се нуждае от отмъщение….

– А от какво? – Скочи Тони.

– От по-голям пердах ли? – додаде Лили.

– Веднъж, – бащата започна спокойно да разказва, – някой беше влизал в офиса ни, – компютрите и цялата техника бяха изчезнали.

– Нима тогава не си се ядосал? – попита Тони.

– Да, първоначално кипнах, – потвърди бащата, – особено като си помислих, че наскоро бяхме купили всичко това и то със заем от банката, освен това още не го бяхме застраховали.

– Ето виждаш ли, – засмя се Лили. – А сега този човек не се нуждаел от отмъщение.

– А ти какво направи? – попита Тони.

– Седнах и попитах Господа: „Защо допусна това? Защо не спря този човек?

– И? – двете деца очакваха с интерес отговора на баща си.

– Тогава разбрах, че Бог гледа на тази ситуация по друг начин, – каза примирено бащата. – Причината бе в неговата милост. Той е милостив и към крадеца.

– Но…., – заекна Лили.

– Колкото и лошо да е постъпил този човек, – продължи бащата, – може би някъде неговата майка или приятел се моли за неговото спасение. Бог обича и крадеца, и силно желае той да се откаже от лошите си пътища.

– Нека се присъединим към молитвата на майка му или този, който се застъпва за него, – предложи майката. – Това ще обърка тъмните сили.

– Не за отмъщение, а за промяна в живота на крадеца трябва да се молим, – каза бащата.

Четиримата наведоха глави и се помолиха, за спасението на човека, който бе обрал дома им.

Лято бе изпълнено с очаквания и надежди. Мартин планираше да отиде на детски лагер.

Преди да тръгне, той се размечта за това, което го очакваше там:

– Останалите от екипа възпитатели ще се отнасят към мен приятелски. Ще споделяме и ще си помагаме, ако възникнат трудности с децата, а малчуганите ще са послушни. Свободното си време ще прекарам край брега на езерото. Казват, че било много красиво.

Но, когато отиде на толкова очаквания детски лагер, се случи точно обратното.

Колегите му не търсеха мнението му, децата не слушаха и почти през цялото време валя дъжд и беше студено.

– Яд ме е , – каза си Мартин. – Това ли е лятото, което очаквах? Нима съм заслужил такава почивка?

В един от малкото хубави дни, Мартин се облече добре и отиде да се поразходи. Когато застана на моста, прекаран над езерото, той бе впечатлен от Божието творение.

– Какъв контраст само, – възкликна Мартин, – между красивите и крехки цветя и огромните стогодишни дървета.

За миг недоволството му от всичко преживяно в лагера се изпари и се превърна в радост.

– Като се замисля, – каза си Мартин, – във всеки миг от деня имам възможност за избор. Да сведа живота си до предварителните си очаквания или да благодаря на Бога за това, което ми дава. Мога да се радвам дори на малките изненади, които Господ разкрива всеки ден пред мен, но това ще стане, ако сам пожелая да ги открия.