В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.
Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:
– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете. Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди
– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.
– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.
– Как може хора, които извършват противоположни дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.
– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.
– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.
Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:
– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?
– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.
– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.
Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.