Синтетичните материи поради гладката си повърхност не задържат прах, но бързо попиват пот и мазнини. Такива вещества проникват на дълбоко в структурата на влакната. Ако на време не се отървете от тези замърсявания, то след това изобщо няма да се отървете от тях.

Изделията от синтетични тъкани, особено белите, трябва да се перат по-често. В противен случай дрехите придобиват сив или жълтокафяв отенък. Застарелите мазни петна върху синтетични тъкани не могат да се изчистят по никакъв начин.

Синтетичните дрехи не трябва да се перат в гореща вода. Температурата на водата, в която е разтворен перилния препарат не трябва да надвишава 60°С, а за капрон, найлон и трикотажни изделия от акрил-нитрилни влакна до 40 ° С.

В горещата вода структурата на синтетичните влакна се разрушават и плата се разтегля.

Дрехите от синтетична материя не трябва да се търкат силно. Обикновено на етикета има указания до каква температура може да се пере дрехата, какви препарати не трябва да се прилагат и т.н.

Особено за тънки чорапи и чорапогащници от синтетични материали, се препоръчва да се перат в стъклен буркан със слаб разтвор на перилен препарат. Това предпазва изделията от повреждане. Бурканът си затваря плътно, а след това се разклаща 3-4 минути, след което  чорапите се изплакват с чиста вода.

В продължение на много години върху планетата Земя са паднали около 10 хиляди тона космически прах.

Оказва се, че голяма част от праха в домовете ни представлява дребни люспи от мъртва човешка кожа.

Въпреки че американските астронавти много внимателно изчистили скафандрите си след завръщането си на кораба си от Луната, на тях останало малко количество лунен прах.

В Иран е разпространено арабското име Абутураб, което означава „баща на праха“.

Съществуват две версии за появата на това име.

Според едната това име е дадено от пророка Мохамед и има позитивно тълкуване, а според другата версия името има негативен отенък и се използва от враговете на Али за проклятие на неговата памет.

Първата версия се потвърждава от разпространението на името сред иранците.

Ушната кал представлява секрет от организма, който предпазва ушния канал от инфекции и бактерии. Произвежда се във външния ушен канал, в който кожата е снабдена с жлези, които отделят ушната кал.

Прекалените грижи за хигиената на ушите или пък липса на такива може да доведе до проблеми със слуха. Ако ушната кал се натрупа и се втвърди до толкова, че да не може да се махне с помощта на памучно тампонче, тогава може да се получи запушване на ухото или шум в ушите.

Основната функция на ушната кал е да задържа мръсотията от външния свят и да пречи на развитието на бактерии в ухото. Микрочастици, прах от въздуха и други подобни могат да увредят тъпанчето, ако ушната кал не ги спре. Освен това в ушната кал се съдържат вещества, които се справят с инфекции в ранен етап.

Ушната кал има и хидратираща функция. Тя прави кожата в ухото по-мека и влажна, което предотвратява сърбеж и изсушаване.

Малко хора подозират, че ушната кал се самопочиства. Въпреки, че тя винаги съществува в ухото, по-големите наслагвания обикновено се отмиват при редовно къпане. Когато дъвчете по време на хранене, също изтласквате ушната кал навън.

Хигиенните навици изискват и човешка намеса. Не бъркайте навътре с тампончето за уши, защото може да увредите тъпанчето. Не е добре да си чистите ушите всеки ден, защото така лишавате ухото от ушна кал и го излагате на опасност от развитие на инфекции.

В стари времена ушната кал се е използвала широко в личното стопанство.

Средновековните преписвачи за извличали от нея пигменти, за да илюстрират книги.

Преди восъчните конци да станат масово достъпни, ушната кал се е извличала със заострени нишки, за да не се наранят ушите.

В книгата за американските домакини, излязла през 1832 г., ушната кал се препоръчвала като най-доброто средство за намаляване болката на прободни рани от пирони или шишове.

Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.