Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!

Ралица плачеше в стаята си. Майка ѝ тихо влезе, погали я по-главата и я прегърна.

– Те ми се присмиват……никой не ме харесва, – хлипаше Ралица.

– Хубава е да търсиш одобрение, – каза спокойно майка ѝ, – но е много важно от кого точно го търсиш.

– Лошо ли е да очаквам похвала от другите?

– Не, когато успеем да спечелим одобрението на околните, се чувстваме прекрасно и светът изглежда някак си по-хубав.

– Ти постоянно ме хвалиш дори и за малките неща, които върша и това ми помага да продължавам напред, – отбеляза Ралица.

– Усещането, че сме ценни ни кара да летим, – усмихна се майка ѝ.

– Да, но не всички ще те одобрят, – тъжно каза Ралица.

– И това за теб е катастрофално?

– Да … Може би търся одобрение от неправилните хора?

Ралица въздъхна тежко и погледна с надежда майка си.

– Хората не могат да ти дадат одобрението, от което се нуждаеш. Само Бог може да задоволи тази твоя нужда.

– Какво ли не съм опитвала да правя, за да се харесам на останалите ….

– В момента, в който приемеш Христос за свой Спасител и Го направиш Господ на своя живот, ти вече си одобрена от Бога, понеже от този момент нататък, ти си Божие дете.

– И това е всичко?!

– Може би вече си чувала всичко това преди. Днес обаче Го приеми. Така ще имаш всичкото одобрение, от което някога ще се нуждаеш. То няма да бъде разклатено или да изчезне. Твоята стойност е гарантирана и сега можеш да си починеш в благоразположението на Бога.

Ралица прегърна майка си и тихо прошепна:

– Нямам нужда от ничие друго одобрение освен от твоето, Господи.

Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.

Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.