Михаил откак се помнеше все носеше очила, но скоро ги замени с контактни лещи.

Един ден, докато си миеше ръцете в банята, падна едната му контактна леща.

Опита се да я намери, като застана на колене и зашари наоколо с ръце.

Майка му влезе и попита:

– Какво правиш?

– Падна ми едната леща, – обясни смутено Михаил.

И тя коленичи, огледа се и бързо забеляза това, което бе изгубил синът ѝ и бързо му я подаде.

Михаил изненадано попита:

– Как намери контактната ми леща толкова бързо? Аз я търся поне от десет минути.

– О това е много лесно, – засмя се тя. – Ти търсеше лещата си и се надяваше, че ако не я намериш аз ще я заменя с нова. А аз си помислих колко много пари отново трябва да дам за подмяна на изгубената, а това са средствата за продуктите за следващата седмица. Именно там е разликата.

Нашият фокус често се определя от нашите нужди.

Майката осъзна колко е важно да се намери контактната леща и това подобри способността ѝ да се фокусира. В резултат на това тя откри точно това, което търсеше.

Върху какво точно се съсредоточваме в живота си, има голямо значение за нас.

Ако фокуса ни е върху лекомислени желания или лични амбиции, а не върху Божието царство, ще изпуснем не само Него, но и всички онези неща, за които сме се надявали да постигнем.

Следователно нашият фокус трябва да бъде винаги в правилната посока.

Имаше си Димо два крака, ляв и десен. С тях той тичаше, подскачаше и се радваше на всичко около себе си.

Но веднъж краката спяха да се движат. Димо се натъжи.

Горкият не знаеше, че двата му крака бяха влезли в сериозен спор.

– Разбери, аз съм дясна нога и съм по-важен от теб. Аз поемам първите удари, когато връхлетят върху нас. Когато Димо реши да отскочи се отблъсква от земята чрез мен. Освен това дясната посока я смятат винаги с правилната. А ти какво? Дърпаш момчето само на ляво.

Левият крак се обиди. Не знаеше какво да отговори, за това се нацупи. Спря да реагира, независимо от това на къде го теглеше десния крак.

Не това на нищо не приличаше.

Десния крак се мяташе насам натам, но тялото на Димо стоеше на едно място.

Виновникът за спора опита да убеждава и моли левия крак, но резултата бе плачевен.

Димо гледаше уплашено краката си и се чудеше:

– Какво става? Аз не мога да се движа.

Накрая десният крак разбра, че без левия няма да може да отиде по-нататък и си призна грешката:

– Сгреших. Прости ми, че говорих глупости. Ние не можем един без друг….. И не бива повече да се караме.

– Добре, – тежко въздъхна левия крак.

Изведнъж Димо подскочи, плесна с ръце и хукна.

А левият крак отбеляза:

– Понякога можем да стигаме до спорове, но никога до кавги.

Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.