Днес беше ден за посещение в болницата. Бащата на Симеон скоро бе получил бъбречни кризи и сега беше настанен в болничното заведение.

Симеон със съпругата си потегли с колата си към болния си баща. Там двамата се запознаха с Криси, която сподели:

– Бях обременена със семейни проблеми, но най лошото е, че се отклоних от Бога. Това ме доведе до използване на наркотици, а преди няколко седмици ми казаха, че имам рак. Сега се чувствам виновна и нещастна.

Тя плачеше и съжаляваше, за това, което бе направила и допуснала в живота си.

– Искаш ли да се помолим за теб? – попита Симеон.

– Да, – в очите на жената се появи надежда. – Желая да върна сърцето си на Исус. Той е моя Спасител.

И те се помолиха заедно.

На масичката си Криси имаше няколко талисмана. Вероятно бе ги взела, мислейки че ще я предпазят от още по-лоши неща, с които се бе сблъскала.

– А какво ще правите с тези предмети? – попита съпругата на Симеон, като посочи с ръка няколкото талисмана.

– Вземете и ги изхвърлете. Нямам вече нужда от тях, – възторжено каза Криси. – Сега имам Исус.

Криси бе от онези хора, които търсят нещо, за което да се хванат. Мястото, където могат да положат своето доверие и надежда. Такива несъзнателно търсят начини, чрез които да се чувстват пълноценни.

Ние повярвалите в Господа имаме това, от което се нуждаят тези хора и това е Исус.

Нека активираме Божията сила, която живее вътре в нас. Да проповядваме Божието име и да Го издигаме, където и да отидем.

Не е нужно да стоим в църквата и да чакаме някой да дойде, по-добре ще направим, ако излезем и потърсим изгубените.

Вероника бе млада бизнесменка, която бе израснала в християнски дом. Тя вярваше в Бога, още от много малка. Но тези дни усети празнота в себе си, имаше чувство, че е загубила връзката си с Господа

Тя започна да търси причината, но не можа да я открие. Може би беше твърде заета или животът ѝ беше прекалено забързан. Стресът от изискванията в работата ѝ, конкуренцията, късните часове в офиса и социалните дейности просто ставаха твърде много.

Един ден Вероника реши да си почине и отиде при баба си в планината, която живееше в едно малко селце. Напълни колата с багаж и потегли.

Хубаво ѝ стана, когато видя хълмовете обрасли с дървета, а синьото небе ѝ навяваше спокойствие.

На втория ден от посещението ѝ баба ѝ седна до нея, потупа я по рамото и попита:

– Мила, какво те притеснява?

– Не знам, бабо, – въздъхна дълбоко Вероника. – Чувствам се празна. Изгубих близостта с Бога. Как стана това? Не знам какво да правя.

Възрастната жена я погледна, огледа околната гориста местност и каза:

– Много е просто, мила. Прекалено си заета. А нашият неприятел дяволът е използвал специална стратегия срещу теб.

– Как така? – недоумяваше Вероника. – Внимавам да не греша и да живея правилно.

– Стратегията му е много фина, – засмя се старицата. – Опустошил е живота ти и откраднал мира ти.

Вероника я погледна изненадано, но нищо не каза.

– Ти живееш в свят с много шум, – продължи старата жена. – Телевизорът ти заемат половината стена в дома ти, а той излъчва в ушите, преминават през ума ти и достигат сърцето. В колата имаш радио, компактдискове и какви ли не устройства.

– Шумът е неизбежен, – поклати тъжно глава Вероника. – Дори и да имам минутка спокойствие, изведнъж започва настойчиво да звъни телефона ми.

– За това нямаш мир в живота си, защото не можеш да чуеш Господа, – подчерта бабата. – Нужна ти е тишина. Как можеш да чуеш Бога, когато в главата ти кънтят новините в света и спорта, музика или какво ще бъде времето утре?

– Да, права си, – съгласи се Вероника.

И там в планината далеч от ежедневната суета и шумотевица младата бизнесменка откри отново здрава, стабилна и жизнена връзка с Господа.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Конан О’Брайън е известен водещ на  „Конан без граници“. Той посетил няколко места в Израел.

Едното от посещенията му било в Медицинския център в Галилея в град Сафед, където хиляди сирийци се лекували от ранявания в кървавата гражданска война.

– Аз съм изумен и развълнуван от това, което се прави тук в Зив в името на народа на съседната страна и врага, – каза Конан. – Ако зависеше от мен израелските лекари, участващи в тази безкористна, животоспасяваща работа, заслужават „Нобелова награда за мир“.

Няколко хиляди сирийци, от двете страни на конфликта, през последните години се насочвали към границата с Израел, отчаяно търсещи медицинска помощ.

И Израел е бил там, за да отговори на призива.

Валери търсеше работа, тук и там, но не намери. За него нямаше значение, какво ще работи. Търсеше каква да е работа, но с осигурен покрив.

Един ден като си пиеше бирата се запозна с един шофьор, който караше трупи от планината. От него разбра, че търсят в горското стопанство нещо като деловодител и чистач.

– Опитай, може и да те вземат, – каза му шофьорът.

Валери се качи на камиона му и потеглиха към горското стопанство.

– Къде съм тръгнал из тези горските пущинаци? – каза си Валери.

Когато пристигнаха ги срещнаха няколко дървени постройки, скътани между млади иглолистни дървета. Шофьорът го заведе директно в стаята на директора.

– Петко, този мъж търси работа, ако не се разберете, ще го откарам обратно.

Валери седна на стола и разказа на Петко за скитанията и неволите си. Директорът го изслуша внимателно и нищо не каза. Даде му работни дрехи, зачисли го за храна в стола и го настани в една от бараките, където преспиваха дървосекачите. След това му каза:

– Ела утре в седем часа.

Когато Валери му се представи рано сутринта, Петко го изгледа отгоре до долу и каза:

– Да опитаме какво ще излезе от теб. Един месец ще работиш за хляб, дрехи и подслон, след това ще видим.

Работата му се виждаше лека.Валери заприходяваше писма, чистеше помещенията и цепеше дърва. Единственото, което му тежеше бе, че нямаше жени, само мъже. Тук се чувстваше самотен.

Един ден се появиха негови земляци. Горският и счетоводителят бяха отпуска и Петко изпрати Валери навътре в сечището, да отмери и заприходи натовареното.

Тогава землякът му Иван предложи:

– Валерка, да направим една далавера с теб. Първите курсове заприходи, а вторите пропусни. Ще ти броя за това суха пара.

Валери умува дълго, но накрая се закачи на въдицата. Няколко дена земляците му изкарваха едно, а Валери заприходяваше друго.

Само, че тези двама шофьори правели така и на други сечища. И когато ги хванаха, стигнаха и до Валери. Откараха го в следствения отдел на околийския град и скоро го осъдиха.

Майка му дойде на посещение в затвора. Тя се бе изгърбила и още повече съсухрила. Гледаше го дълго време без да каже нещо, а после преди да си тръгне тихо продума:

– Синко, в други дрехи искам да те видя.

Но тя така и не доживя да го види ….. свободен.