Добре е, когато работата ти върви и всичко се нарежда като по часовник, но за това ти е нужен помощник и то не какъв да е, а надежден и сигурен, внушаващ доверие.

Боян Петровски през тази година бе много успешен в бизнеса си. В много случаи той се допитваше до Калин Стефанов, верния му и благонадежден помощник.

„Дясната ръка“ на Петровски бе честен, взискателен и много трудолюбив. Двамата работеха заедно вече трета година.

Един ден Боян извика помощника си и му заяви:

– Не съм доволен от теб. Вече не се нуждая от твоите услуги.

Калин бе шокиран. Тези думи предизвикаха остра болка в него.

„Какво съм се провинил?“ – помисли си с тъга и тревога Стефанов.

А на глас възкликна учудено:

– Лошо ли съм изпълнил някоя ваша задача? Нима съм допуснал нехайство и небрежност? Постоянно съм се старал да бъда прецизен и стриктен в работата си! ……

– Не мога да отрека, че си бил изпълнителен и акуратен при осъществяването на задачите, които съм ти поставял, – съгласи се Петровски.

– Тогава защо ме отстранявате и не позволявате повече да ви служа? – озадачен попита Калин.

– През годините на съвместната ни работа ти бе добър помощник за мен, – въздъхна тежко бизнесменът, – но ….. нито веднъж не си ми посочил някой мой недостатък или грешка.

– Ама …., – Калин се обърка нацяло.

– Ти се грижеше, не за това, аз да работя по-добре, а гледаше само да ми угодиш. За това не се нуждая повече от съветите ти.

„Явното изобличение е по-добро, от оная любов, която не се проявява. Удари от приятел са искрени, а целувки от неприятел – изобилни“.

Бежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Алекс бе фермер. Земята му се намира на брега на Атлантически океан. Той постоянно търсеше работници за фермата си, но повечето се отказваха заради ужасните бури, които повреждаха не само засятото, но и сградите.

Един ден при Алекс дойде нисък и слаб човек. Той се представи като Смит. Бе на средна възраст.

– Ще се справите ли с работата? – попита Алекс.

– Не се притеснявайте, – засмя се Смит, – мога да спя, когато духа силен вятър.

Алекс бе изненадан от този отговор, но тъй като се нуждаеше от помощник, го нае.

Смит работеше добре. Той бе зает от сутрин до вечер. Алекс бе доволен от работата му.

Една нощ вятърът се засили, а мощният му рев отекваше навътре в сушата. Алекс скочи от кревата, взе фенера и се втурна в стаята на Смит. Той разтърси спящия си помощник и извика:

– Ставай! Буря се задава! Събери и завържи всичко преди вятърът да го е отнесъл.

Смит се обърна на другата страна и твърдо каза:

– Няма да стана, господине. Казах ти, че мога да спя, когато вятърът духа силно.

Алекс се ядоса и излезе навън, за да се подготви за бурята. Не вървеше, а тичаше и недоволно мърмореше:

– Ще го уволня, веднага! Какво си мисли той?! За какво съм го наел?

За своя изненада Алекс откри, че хранителните припаси бяха  покрити с брезент. Кравите бяха прибрани в плевнята, пилетата в кокошарника. Вратите бяха добре заключени.

При такава подготовка, вятърът едва ли ще може да отнесе нещо. Освен това бяха взети мерки, нищо да не се запали.

Едва тогава Алекс разбра, какво означава да спиш, когато духа силен вятър.

От бурите в живота си се защитаваме, като храним нашия дух с Божието Слово и му се покоряваме. Само така можем да се облегнем на вярата си и да уповаваме на Бога.

Не е нужно да разбираме какво става, просто е нужно да се оставим в ръцете Му, за да имаме мир в увеличаващата скорост буря.

В града гостуваше един от столичните театри. Лято беше в разгара си и много театри правеха турнета из страната, като посещаваха и по-малките градове.

По това време много се говореше за възникване на нова световна война. Хората бяха наплашени и очакваха най-лошото. Всеки малък инцидент бе повод да се разрази небивала буря.

Вечерта гостуващият театър представяше „Хамлет“.

Действието протичаше нормално. Хората бяха погълнати от майсторската игра на артистите.

Изведнъж на сцената се появи човек облечен в костюм и лист в ръка. Крачката му бе решителна и целенасочена.

В залата настъпи тишина. Безпокойство премина като вълна между дошли да гледат представлението.

– Какво ли се е случило? – дочу се тих шепот.

– Какво друго освен война, – опита се да отгатне друг, който бе един от многото притеснени зрители.

Човекът приближи авансцената и заговори пред смълчаната от ужас публика:

– Господа, в този импровизиран театър, не ми платиха за извършената работа. Помолиха ме да направя само декорите. Ето го и договора, но пари не ми дадоха.

В залата нервите на хората се опънаха до край, стигайки до раздразнителност. Някои от тях се смееха неудържимо, а от крайните редове се чу хлипане.

На скалъпеният набързо театър, който се провеждаше в културния дом, не можеха да пуснат завеса, защото такава не бе поставена.

Изведнъж изскочи един от организаторите на спектакъла. Той изви ръцете на човекът, който бе смутил всички и го повлече зад кулисите. От там го подхвана помощник режисьорът.

Дълго време представлението не можеше да продължи, защото хората в залата не можеха да се успокоят.

По едно време нещата все пак се нормализираха.

Тогава на сцената се появиха Полоний – съветник на краля заедно с Клавдий – кралят на Дания. Тогава Полоний произнесе следните думите за Хамлет:

– „Вий знаете, той често се разхожда по таз галерия“.

Тази реплика бе последвана от нов взрив смях в залата.

Спектакълът много трудно завърши.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.