Това съществуваше повече от половин век. Бе голяма битка за парче земя. Враждата се прехвърляше от поколение не колене.

Най-лошото бе, че вместо помирение всеки искаше тази „наследствена собственост“.

Георги бе един от тези наследници. Той получи документ, който силно го раздразни:

– Какво си въобразява Валя? Това си е наше наследство, по бащина линия ми се пада. От къде идват всички тези съчинения и лъжи?

Той се гневеше, но усещаше, сякаш пропадаше в някаква дълбока яма.

Най-сетне се осъзна и падна на колене:

– Прости ми, Господи, …. научи ме какво да направя …

– Помоли се за Валя, – той дочу тих и нежен глас.

Георги започна редовно всеки ден да се моли за роднината си.

Резултата не закъсня. Съдебните разправии бяха избегнати.

Всичко свърши само с един компромис.

Георги спечели много повече земя и това го накара да поиска прошка.

Когато сме в разногласие с друг човек това, което може да ни отклони от гнева и болката, е да се фокусираме на Христос и Той ще разреши конфликта.

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.

Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“