Тримата приятели спокойно се бяха изтегнали на поляната.

– Ех ако сега можех да се върна назад точно, когато Исус влиза в Ерусалим, – Петко се бе размечтал, нали утре бе Цветница.

– Ще бъде интересно да се види, дали това, което се говори и е записано, наистина е станало точно така, – обади вечно съмняващия се Ичо.

Изведнъж въртящ се стълб от въздух грабна тримата приятели и ги понесе. Объркани младежите закрещяха.

Внезапно настана тишина и тримата се изтърколиха на земята. Огледаха се . Този терен им бе непознат.

– Вижте, – посочи с ръка Марко.

Тълпата от хората говореха възбудено.

– Каза и той се появи увит на входа.

– Беше оживял.

– Искаше да яде…

Хората бяха наобиколили един мъж и Му се покланяха.

– Къде сме? – попита смутено Петко.

– Може да ми се смеете, – приведе глава Марко, – но това е Исус. И хората говорят за чудото станало с Лазар.

– Е, Петко нали това искаше, – ухили се Ичо. – Ако вие бяхте в тази тълпа, какво щяхте да направите?

– Веднага щях да извадя телефона си, да Го заснемам, а после, – самодоволно плесна с ръце Петко, – щях го публикувам във Facebook. Знаете ли колко много лайкове ще събера?!

– Изгубили сме същността на Исус във всичкия този медиен хаос, който се върти около нас, – въздъхна тежко Марко. – И вместо погледите ни да са отправени към Господа, ние се смятаме едва ли не център на вселената.

– Да, но тези хора са избрали Исус да бъде центъра на живота им, – отбеляза Петко. – Чуйте ги как викат.

– Осанна!

– Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида!

– Осанна във висините!

Младежите гледаха как сияят лицата на ликуващата тълпа. Идваше им и на тях да се изправят и да закрещят:

– Осанна! Осанна във висините!

– „Осанна“ е форма на възхвала, но също така и дума, използвана за спасение, помощ и избавление, – поясни Марко.

– От какво искате да ви избави Бог? – попита Ичо.

– Той толкова пъти се е намесвал в живота ми и ми е помагал, – щастлива усмивка озари лицето на Марко. – За това благодарил бих за всичко, което е направил за мен.

Петко бе навел глава и тихо мълвеше:

– Господи, изцери сърцето ми. Отвори очите ми, за да виждам неща, за които съм бил сляп. Научи ме да обичам така, както Ти обичаш другите. Съкруши сърцето ми. Нека да не правя повече от нещата, за които по-късно бих се срамувал пред Теб …….

А въздуха около тях се огласяше от възторжените викове на тълпата:

– Осанна. Осанна. Осанна във висините.

Изведнъж тримата се намериха на полянката, където бяха преди.

– Това сън ли беше? – разтърка очите си Петко.

– Не знам, но беше прекрасно, – възкликна Ичо.

Някакво славно опиянение обхвана и тримата. И те закрещяха:

– Осанна. Осанна във висините. Благословен, който иде в Господното име!

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Дребно животно, приличащо на мишка, но с голяма глава и заострена муцуна ровеше доста бързо под корена на най-старото дърво в гората. Оглеждаше се от време на време с малките си хитри очички, а след това отново продължаваше работата си.

Ушите му бяха скрити в козината му, но бяха особено чувствителни, с тях можеше да улови дори ултразвук.

В гората я наричаха Земеровка. Рядко някой я виждаше в покой, защото ѝ беше необходима храна, чието количеството надхвърляше собственото ѝ тегло.

Хранеше се с насекоми, личинки, червеи. Изтребваше стоножки, охлюви, жаби, мишки, бръмбари, пчели. Понякога ядеше и мърша. Нападаше и по-едра от себе си плячка. Но попаднеше ли в плен, тя бе учудващо свирепа.

Тези дни бе изровила голямо количество картофи от градините край гората. Изведнъж реши да сподели с другите животни придобитото.

За целта из цялата гора закачи следната обява: „Който има нужда от картофи, да дойде пред дома ми. Раздавам ги безплатно“.

Седна Земеровката пред дупката си и зачака. Слънцето бе силно и напече картофите, а дъждът излял се малко по-късно ги намокри, но на поляната пред дома на Земеровката никой не се появи.

Това силно я разстрои. Кипна. Събра обявите, накъса ги на малки парченца и написа нови, този път с доста предизвикателен текст: „Много скъпо се продават отбрани и качествени картофи“.

Едва бе разлепила новите обяви, когато огромна тълпа от горски обитатели се събраха пред дома ѝ.

Какви ли не приятелства съществуват по света?!

Малък и голям, едър и дребен, слаб и пълен, стар и млад, смел и страхлив, ……

Но събирането на някой с някого е опасно и може да предизвика нежелани последствия.

В един хубав летен ден се запознаха купа сено и кибритена клечка. Взаимно се харесаха и решиха да станат приятели.

Мнозина предупреждаваха купата:

– Стой далече от тази клечка!

– Тя може да те навлече неприятности!

– Не се свързвай с нея!

– Не знаеш какво може да ти причини!

Но купата не искаше да слуша никого. Тя цял ден се възхищаваше на приятелката си:

– Колко си стройна и изящна, а аз съм тромава и непохватна. В движенията ти има такъв финес, а моите са бавни и мудни.

Колкото повече купата сравняваше себе си с приятелката си, толкова повече несъвършенства откриваше в себе си.

– Какво говориш?! – възмущаваше се искрено кибритената клечка.  – Ти си толкова добра. Милостива и отзивчива. Всички се надяват на теб.

– Не мога да ти се нагледам, – каза купата. – Бих искала да те виждам и нощно време, но не всякога има звезди и луна за това.

Кибритената клечка не можеше да откаже на приятелката си и когато настъпи нощта, тя се драсна в близката скала.
Лумна силен огън и ….

На сутринта хората видяха на поляната вместо купата сено голям тъмен кръг, а от кибритената клечка не бе останало нищо.

„Не се заблуждавайте. Лошите приятели покваряват добрите нрави“.

Студена и мразовита нощ. Ането и майка ѝ стояха на топло в стаята край печката и тихо разговаряха.

– Мамо, разкажи ми някоя интересна история, – помоли Ането майка си.

– Добре, – засмя се майка ѝ. – Живял някога един пастир. Той имал сто овце.

– Толкова много! Как е успявал да се грижи за всичките?

За Ането сто бе доста голямо число. Тя трудно можеше да си го представи. В съзнанието си виждаше безкрайно много гърбове покрити с вълна, които пасат на поляната.

– Да, той бил много добър пастир. Водил ги на зелени пасбища и ги поил с бистри води.

– Сигурно никак не му е било лесно, – поклати „мъдро“ глава малкото Ани.

– Той е бил готов да даде живота си за тях.

– Навярно, защото много ги е обичал, – заключи Ането. – Аз обичам теб, татко, баба, дядо, моята приятелка Весето и братчето ми Тони, и не бих дала на никой да ви стори нещо лошо.

– Наистина, Той ги обичал много и се грижел за тях. Не отделял поглед от стадото си. Овцете слушали гласът му и го следвали.

– Какъв грижовен пастир!

– Един ден той открил, че една от овцете я няма. Забелязал, че е избягала през един отвор на оградата и веднага тръгнал да я търси. Пребродил планината, заничал зад всяко храстче, нямало място, в което да не погледне.

– И намерел ли я? – затаила дъх, попита Ането притеснено.

– Да, в един къпинак, цялата покрита в бодили, оплетена в дългите „пипала“ на храстите. Прегърнал я и я отвел у дома. В чест на завръщането ѝ бил устроен голям празник.

Майката сложи дъщеря си в леглото, добре я зави и каза:

– Време е да спиш. Лека нощ!

Малко преди майка ѝ да изгаси лампата, Ането попита:

– Мамо, овчарят поправил ли е дупката в оградата? Тя трябва да се ремонтира, в противен случай може да избяга и друга овца!

– Разбира се, – майката погали главата на Ането. – Нали е добрият пастир, нима ще допусне да се случи нещо лошо на овцете му?