Старият мост бе любимо място за разходки. Тук често си правеха снимки месните жители и идващите насам туристите.

Но миналата година казаха, че мостът вече е опасен за преминаване и затова го оградиха с високи метални заграждения. Даже поставиха предупреждаваща табела: „Преминаването забранено! Опасна зона!“

Тази сутрин на Стария мост бе забелязано само момиче. Явно то искаше да скочи долу. Видяха я няколко души. Те се притесниха много, но освен да звъннат на съотвените служби, не предприеха нищо друго.

От там мина Павел Славов, фелдшер от Бърза помощ. Той също я видя.

Пренебрегна всякакви инструкции за безопасност и бавно започна да се придвижва към момичето. Съвсем нямаше намерение да чака пожарната и аварийната, да дойдат и да свалят момичето, до тогава тя можеше да е скочила вече.

Как можеше Павел да не се намеси? Момичето бе съвсем младо.

Духаше силен вятър, а тя съвсем не би дочакала другите служби да дойдат и не би позволила да я свалят. Просто вятърът щеше да я духне от мястото, на което се бе покачила.

Чуваха се викове. Момичето плачеше, а Павел приближавайки към нея и говореше, опитвайки се да я накара да забави и изобщо да не изпълни намерението си, докато достигне до нея:

– Успокойте се! Успокойте се!

Когато стигна на една ръка разстояние от нея, рязко я дръпна назад и я бутна по гръб. Хвана ръцете ѝ и блокира тялото ѝ, за да не може момичето да предприеме по-нататъшни отчаяни действия.

През това време се изкачи един от пристигналите  полицаи и  помогна на Павел бавно да я спусне долу.

Беше страшна гледка.

– Ами ако тя бе паднала долу върху леда, щеше да бъде мъртва – трепереше една жена, която бе станала свидетелка на случилото се.

– Този млад човек е достоен за уважение, – каза белокос старец, който също бе наблюдавал събитието. – Нека Бог те опази и тебе младежо!

Павел бе постъпил съвсем по човешки, действал бе инстинктивно и веднага, но в резултат от намесата му, бе спасен един живот.

Когато колата ви се счупи и не можете да се движите по-нататък, трябва да включите не само аварийните сигнали, но и да сложите предупредителния триъгълник. Това е особено важно на магистрала.

На един шофьор се счупила колата близо до град Магдебург, но той нямал предупредителен триъгълник. Започнал да търси в колата си нещо, което да наподобява на този триъгълник и накрая намерил.

Полицаи видели спряната кола на шосето, а зад нея нещо червено, което привлякло вниманието им. Това не бил знак, а голяма купа с червени чушки.

Полицаите не могли да удържат смеха си, когато видели този „знак“. Разбира се всеки шофьор трябва да има триъгълник, но от пътна полиция решили да му простят, защото ги позабавлявала неговата изобретателност.

Така, че пострадалият шофьор успял да избегне глобата.

Полицаите накарали шофьорът да обещае, че от сега нататък в багажника му винаги ще лежи авариен знак.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

Течеше 10-я квалификационния мач за Националната купа.

След подаване от фланга полузащитникът Петър Златков удари главата си в земята след сблъсък с Людмил Пиперков.

Неочаквано Петър получи епилептичен припадък. Съотборниците му започнаха да спорят с рефера по повод станалия инцидент.

Тогава се Тодор се притече на помощ на Петър, който бе започнал да поглъща езика си. Футболистът оказа първа помощ на съперника си. Скоро при пострадалия дойдоха и лекари.

Те доведоха Петър до съзнание, след което той напусна терена на носилка.

На следващия ден Тодор отиде в хотела, където бе отседнал гостуващият отбор и попита съотборниците на Петър:

– Какво стана с онова момче? Добре ли е вече?

– А, оправи се. Вече е на крака.

– Благодарим ти за намесата там на полето.

– Лекарите казаха, че ако не си се притекъл тогава на помощ, днес щяхме да бъдем на погребението му.

Тодор се зарадва искрено от чутото:

– Радвам се, че се е оправил. Предайте му много поздрави.

– Знаеш ли, той постоянно пита за теб, иска да те види. Можеш да отскочиш до болницата при него. Ще се зарадва.

– Добре ще отида, – каза Тодор, – махна на момчетата с ръка и си тръгна.

Тодор бе известен със скандалните си лудории. През миналия сезон бе отстранен от отбора за оскърбление на треньора си, а също и за нелюбезна забележка по отношение на друг играч.

Беше влязъл в словесен спор с полицаи и едва не го осъдиха на два месеца затвор за обида към длъжностно лице.

Но сега нещата стояха съвсем по друг начин. Той не бе груб и арогантен, а бе спасил живота на съперника си, човек от противниковия отбор.

Една нощ се запалил хотел и хората, които се намирали в него избягали навън по пижами и нощници или загърнати в чаршафи.

Двама мъже стояли наблизо и гледали огъня.

– Преди да избягам, – казал единият, – аз влязох в няколко стаи и намерих там много пари. Хората не мислят за пари, когато са в паника. А парите, когато попаднат в огъня, стават на пепел. Тогава взех всички пари, които можах да намеря. Никой няма да се сърди, че съм ги взел.

– Вие не ме познавате, – казал другият човек, – дори не знаете кой съм аз.

– А вие къде работите?

– Аз съм полицай.

– О, – казал първият.

Той бързо поразмислил, а след това казал:

– А вие знаете ли кой съм аз?

– Не, – казал полицая.

– Аз съм писател и разказвам неща, които никога не са се случвали.