Надя не бе отгледана в християнски дом. В продължение на много години тя си живееше както намери за добре.

Бе на двадесет години и всичко край нея започна да се разпада.

Тя гледаше младият си съпруг, който умираше от рак и нищо не можеше да направи.

Наближаваше краят на живота му.

Тогава Надя извика към Бога:

– Какво направихме, за да заслужим това?

Отговорът дойде от телевизора.

Беше неделна сутрин и в този момент телевизионният пастор попита:

– Имаш ли бреме, което е твърде тежко, за да го носиш сам?

Надя не бе слушала от начало, но ушите ѝ се наостриха. Тя усещаше, че това е предназначено за нея.

След поканата, Надя се помоли:

– Ела Исус в живота ми.

И всяка тежест се вдигна от нея. Имаше усещане, сякаш ходеше по въздуха.

– Това не е експеримент или фантазия, – каза си тя, – а истинска реалност. Исус наистина влезе в живота ми и понесе бремето, което ми тежеше.

Съпругът ѝ веднага видя промяната в нея.

През следващите два месеца двамата четяха Библията и се молиха. Те не знаеха как трябва да се молят, за това четяха стихове от Словото и казваха накрая:

– Амин.

Същият пастир, който Надя гледаше по телевизията, посети съпруга ѝ в болницата. Той му каза как да приеме Исус в сърцето си и мъжът ѝ го направи.

Това бяха няколко часа преди да почине.

След смъртта му Надя спокойно говореше:

– Съпругът ми сега е здрав от рак и се радва на вечен живот в небето.

Бог използва ужасната здравословна диагноза, за да доведе Надя и съпруга ѝ при Исус.

И двамата бяха променени за вечността. Единият от тях отиде в нов живот в небето, а другият остана да служи на Господ на земята, докато не дойде и неговия ред.

Група младежи използваха затоплянето на времето, за да се съберат и побеседват.

Вальо бе възторжен:

– Исус дойде да победи врага чрез страдание на кръста, а не чрез отмъщение върху тези, които Го измъчваха. Така това насилствено действие предизвика промяна чрез Божията любов и прошка в Исус.

– Така е, – съгласи се Бисер, – Господната милост може да превърне насилието във вяра в Него.

– Да, – поклати глава Стефан, – Исус на кръста остана непоколебим в името на онези, които „не знаеха какво вършат“. Спасението в страданието е Божи дар за всички, които вярват.

– Понякога нашето страдание или това на някой друг изглежда несправедливо или ненужно, – сбърчи нос Атанас.

– Ако е така, чрез вяра потърсете да видите по-голямата история на Христовото спасение в действие в други нуждаещи се души, – плесна с ръце Бисер.

Сашо със своите сравнения не устоя и се обади:

– Господ Исус не губи от болката. Точно както съвременната технология генерира електричество от рециклирани отпадъци от сметищата, така и Божията удивителна благодат може да спаси души, заровени в боклука от изгубена любов.

Михаил умислено добави:

– Вместо да се гледа на несправедливостта като на поредното ненужно престъпление, …. забележете, Светият Дух я използва, за да оправдае онези, които са отделени от Бог в техния грях. За това нашето дълготърпение дава възможност на Духа да привлече изгубени души към Исус.

– Страданието е платното, върху което Христос гравира Своята вечна покана да бъдем с Него, – заключи Вальо.

Студът си е студ, но когато си край печката, можеш да се събереш с приятели и да разговаряш с тях.

Така направи и Гошо. Приятелите му Мартин, Сашо и Добри не чакаха повторна покана.

– Сърцето не изразява само чувства, – започна Сашо.

– То е място на искрени надежди и любов, – добави Добри.

– Да, но днешното общество определя най-силните ни чувства като „истинското ни Аз“ и отгоре на всичко настоява да ги ги изразяваме, – опонира Гошо.

– Но нашите желания могат да ни хванат в капан, – отбеляза Мартин. – Съвременният потребителски манталитет създава желание за трупане на материални блага, които според света ни осигурят статус и идентичност.

– Днес лошо се възпитават децата, – намекна Добри. – те желаят одобрение и любов, а им се подхвърлят технически чудеса и така се злоупотребява с тях.

– А някои от тях по примера на родителите си, стават работохолици, – вметна Сашо.

– Проблемът на работохолика например не е в това, че обичаме работата твърде много, – подчерта дебело Добри, – а че обичаме Бога твърде малко в сравнение с кариерата си. Това, което праведните желаят, е самият Бог, да видят лицето Му. Единствено ако търсим връзката си с Бога и копнеем за Него, другите ни мечти и интереси няма да ни хванат в капана.

– Само ако обичаме Бог повече от всичко, правилно ще приемаме и всичко останало, – заключи Мартин.

Нощта бе заела мястото си, а приятелите не бяха усетили това.

Разделиха се и си обещаха утре, да се съберат у Мартин.

Добромир Асенов бе много развълнуван след проповедта. Той за първи път влизаше в църква.

До сега отхвърляше всичко свързано с християнството.

Заговореше ли му някой за Христос, Добромир бързо махаше с ръка:

– Не искам да слушам. Това са глупости.

Но днес бе по-различно.

Срещна се с пастира на църквата и му каза:

– Причината да дойда на църква бе , че търся, а не толкова поканата на мой близък приятел.

– Радвам се, че сте между нас, – възторжено го приветства пастирът.

А Добромир продължи:

– Търсех нещо, да изпълни празнотата, която изпитвам…. Аз търся нещо, което светът не ми дава.

Пастирът само се усмихна и прибави:

– Най добрият дар, който можете да получите е вечен живот чрез Исус Христос. Всичко, което трябва да направите е да поканите Исус в сърцето си.

Оформеният вакум в нас е от Бога. Той не може да бъде запълнен с нищо друго освен от Него, Който ни се разкри чрез Исус.

Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.