Можеш да стиснеш зъби, да изтърпиш подигравките или да намериш близки по дух хора там.

Християнството не се състои в това, да ходиш с пола до пода, коса до петите, накриво да гледаш хората около себе си, които водят празни и безсмислени разговори и се обличат твърде предизвикателно.

По-добре си затвори устата и не съди. Дори и неизказана, самата мисъл за осъждение е грях. Така вече вие се улавяте в капана.

Християнството не се състои в презрение към мъртвия по дух ближен, а в любов към него. Именно тези ближни, с които няма за какво да разговаряме, си имат свои проблеми, грижи и трагедии.

Може да ги боли гърло, да са си счупили крак, а възможно е да са ги изоставили любимите им или да са се скарали с родителите си.

Дори и в най-неприятните у тях, може да се намери нещо хубаво. Те имат любими стихове, музика, книги. Така че можете да им подскажете по нещо или да ги заинтригувате с неща които са общи за вас и тях.

Във всичко това е необходимо доброжелателство и малко любопитство, а не отдръпване.

Ние всички имаме деца. Наши или чужди те се явяват част от нашия живот.

Мартин е много издържлив, въпреки че понякога изпитва неувереност и дори се чувства слаб. Ние хората сме толкова различни и се отличаваме едни от други, но това не ни пречи да се уважаваме, а не да се отхвърляме.

Мартин се роди в 26-та седмица от бременността, отгледа го Марта Иванова, тя не е биологичната му майка, но много се постара момчето да получи всичко, което всяко нормално дете има.

Първите ти месеца това малко създание се бореше за живота си. Байпас хирургия, кръвопреливане, и т. н. След три месеца родната му майка, се отчая, че от него ще излезе човек и го изостави.

Малчуганът трябваше да се справи с много физически проблеми. Проговори на три години. Започна да ходи много по-късно от връстниците си. Нямаше зъби, докато навърши една годинка. Във всичко изоставаше.

Но Мартин беше толкова любвеобилен. Неговата усмивка беше най-хубавото в този живот.
Той харесваше всички, даже и тези, които го оскърбяваха всеки ден. Великодушно прощаваше и забравяше всичко. Никого не съдеше.

Опитайте се поне един ден да постъпвате така. Дали някой изобщо ще може?

Днес отново му се присмяха:

– Виж какви скоби има на зъбите, – сочеше го с пръст едно пълно и яко момче.

– Погледни го само как се храни, – прикри усмивката си с длан Дора.

Тези деца не знаеха, че Мартин не може да държи храната в устата си. Едва ли се досещаха, колко трудно му бе да координира погледа и ръцете си?

Скобите, които носеше му помагаха да отпусне челюстта си, която не бе се развила с израстването му. Благодарение на нея, той не изплюваше храната и можеше да я дъвче.

Един ден Мартин призна на учителката си:

– Аз вече свикнах на подигравките им.

Учителката бе потресена, тя се почувства ужасно.

Малко след това се обърна към останалите деца и им каза:

– Не е нужно да харесвате Мартин, достатъчно е да го уважавате. Ценете хората около вас независимо, че понякога могат да изглеждат странно и движенията им да са чудновати за вас…..

Можем само да се надяваме, че съучениците на Мартин, както и всички останали хора , ще се отнасят с внимание и уважение към другите, които се подобни на него и ще спрат да издеателстват над тях.

Има моменти, когато са ни необходими сили, за да се въздържаме от думи и действия. Спокойствието е част от голяма вътрешна сила.

На най-злите и смъртоносни обвинения Исус Христос е отговарял с невъзмутимо мълчание, предизвиквайки изненада в съдиите и всички присъстващи.

На грубото отношение, на възмутителните обиди и подигравки, които могат да възмутят всяко човешко сърце, Той е отговарял без думи, а  е изявил само своето вътрешно спокойствие.

Тези, които несправедливо са осъдени и към тях са се отнесли лошо, знаят колко много сила трябва да имат, за да се въздържат от излишни думи, заради прославянето на Господа.

Апостол Павел е казал, че никакви обстоятелства няма да го накарат, да се откаже да изпълни Божията воля. Той не е търсел удобства в живота, а се е стремял да бъде верен на Христос и да получи одобрението Му.

За апостол Павел е било скъпо Божието дело, смятал го е за награда, а одобрението на Господа  – Небесното Царството.

И.А. Крилов ходел много размъкнат и бил небрежен спрямо себе си.

Неговата разрошена и несресана коса, мръсните и смачкани ризи, …. и други признаци на небрежност предизвиквали подигравки от познатите му.

Веднъж баснописецът бил поканен на маскарад.

– Как трябва да се облека, за да стана неузнаваем? – попитал той една позната дама.

– Измийте се и се срешете, и никой няма да ви познае, – отговорила дамата.

„Ако славата е мое достояние, аз не мога да я избегна, а ако ли не, най-дългият ден ще ме изпревари, докато я преследвам“. С тези думи американската поетеса Емили Дикинсън доста мъгливо е изразила отношението си към успеха.
Ясно е, че в нейният живот парите и признанието не са имали място.
На Емили не ѝ провървяло, тя е живяла във време, когато жените практически никъде не били издигани, а на такива жалки опити да се пишат там някакви си стихчета се гледало от високо.
Въпреки това, упоритата Емили, не се вслушала в подигравките и злословието на тълпата. Тя непрестанно пишела и то само стихотворения.
Нейната писателска дейност достигнала гигантски размери. В избраните ѝ съчинения имало около 1789 стихотворения.
Въпреки това само седем от тях са били публикувани, докато е била жива. Емили не се е омъжила, през целия си живот е живяла без прекъсване в родния си Масачузетс и е починал на 55-годишна възраст от възпаление на бъбреците.
Сестрата на поетесата предала стихотворенията ѝ на критика Томас Хигинс. Те му направили силно впечатление.
През 1890 г. в Бостън бил издаден първият ѝ сборник от стихове и бил преиздаден 11 пъти.
Американски суфражетки обявили Дикинсън за свой рупор, а нейната племеница Емили Марта Бянчи се разровила в семейните архиви и с голяма изгода за себе си издала, считащите се за изчезнали творения на поетесата.