Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

Един психолог е казал: „При всяка възможност, хващайте детето си за ръка! Това няма да ви отнеме много време и то ще престане да протяга към вас дланта си.
Всичко, което правим в живота на нашите деца се връща стократно.
Ако детето расте в доверие, то ще се доверява на другите. Ако малчуганът е обичан и подкрепян, той ще бъде внимателен и грижовен.
Но има грешки, които възрастните извършват под въздействието на гняв или равнодушие, без да се замислят, че това може да преобърне малката детска душа.
Ние много силно обиждаме нашите деца, когато не ги разбираме. Всеки вик, нарушение на правилата и дори пакост са зов: „Обърни ми внимание! Обичаш ли ме!“
А сега откъснете поглед от монитора и погледнете към вашето дете. Ето то е свило пухкавите си юмручета, смешно е сбърчило носле и широко се усмихва със своята беззъба уста. Дори и да е по-голямо, то също се нуждае от вашето внимание.
Детето ви обича безусловно, във всякакво настроение, когато му носите подаръци или просто защото сте негови майка и баща.
За една такава усмивка, бихте дали всичко на света!
Спомняйте си често за това и обичайте своите деца!

Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.