Денят бе изморителен и мъчителен, може би поради жегата. Отдавна не бе валяло. Хората навели глави бързаха след работа към магазините, за да напазаруват преди да се приберат.

Марта бе много уморена, но успя бързо да намери необходимото в близкия супермаркет и сега отегчено чакаше на опашка пред касата.

Погледа ѝ бе привлечен от възрастен мъж, навярно дядо и неговия немирен внук, чиито ръце бяха пълни с бонбони, шоколади и всякакви сладки, но детето продължаваше да крещи и да се върти.

– Спокойно, Владо, остана съвсем малко ….. Добро момче!

На интервали момчето отново почваше да капризничи, а дядото спокойно казваше:

– Всичко е наред, Владо. Само още няколко минути и ние ще се приберем у дома. Потърпи, човече!

На касата внукът съвсем пощръкля, сякаш някой демон го бе обладал и изхвърли всички продукти от количката.

Дядото отново каза със спокоен тон:

– Владо, Владо, отпусни се, приятел, не се разстройвай. Още пет минути и ние ще бъдем у дома. Успокой се, моля те.

Това направи силно впечатление на Марта. Когато излезе на улицата, тя се насочи към дядото с внука, които се настаняваха в колата си и каза:

– Това разбира се не е моя работа, но вие се държахте невероятно! Останахте сдържан и спокойно говорехте на момчето, даже когато то започна да се държи още по-ужасно. Владо, ти си голям щастливец, провървяло ти е с такъв дядо.

– Благодаря, – отговори дядото, – но Владо съм аз, а този малък разбойник  се казва Младен.

Наближаваше празник. Семейство Трифонови очакваха дете.

В навечерието на празника Мая получи родилни болки. Теодор бъзо я закара до болницата.

Всичко вървеше нормално. Започнаха спазмите, които Мая търпеливо издържаше.

Изведнъж лекарите се стъписъха.

– Нещо се обърка, – промърмори един от тях.

Теодор усети, че нещо не е наред. Скоро той чу ужасяващият писък на апарата. Сърцето на жена му престана да бие.

Теодор безпомощно наблюдаваше как неговата любима жена пребледнява и постенно губи живота си. След 4 минути лекарите решиха, че Мая е мъртва.

Всяка секунда забавяне костваше живота на детето. Докторът с болка обясни положението на Теодор:

– Жена ви е мъртва, за да спасим детето трябва да направим цезарово сечение.

В залата се чуваше бръмченето на апаратурата, виковете на лекарите и медицинските сестри, но Теодор нищо не чуваше. Той бе още в шок.

Отсъстващият поглед на Теодор не се откъсна от тялото на жена му. Той наблюдаваше как лекарите разпарат корема ѝ, за да спасят живота на малкия.

Детето бе извадено от утробата на майката, но викът на новороденото не се чу. Лекарят постави мъртвото дете в ръцете на Теодор.

И стана нещо неочаквано. Малкото почна бавано да диша, а след това започна да вика. То беше живо. Случилото се може да се нарече чудо…..

Когато покриха тялото на Мая, един от лекарите чу удар на сърцето ѝ. Той бе слаб, но стабилен…

Скоро Мая отново отвори очи.

Никой не можеше да обясни какво точно се е случило, но на Теодор не му бяханужни никакви хипотези.

С радостни сълзи, той показа на Мая новороденият им син, който здраво бе заспал, без да се интересува от това, че едва не умря……

Калина набързо се ожени. Детето се появи десет месеца след сватбата.

Тя много по-рано разбра, с какъв човек се бе събрала, но назад път вече нямаше, тогава чакаше рожба.

Съпругът ѝ Никифор бе красавец, но гуляйджия. От пръв поглед хареса Калина. Преследваше я навсякъде и не я остави намира, докато тя не се съгласи да му стане жена.

А сега ….

Той постоянно се напиваше с приятелите си и пропадаше със съвсем непознати в баровете по цели нощи.

Но дори и да си останеше в къщи, от него нямаше никаква полза. Калина трудно можеше да го накара да закове един пирон, а за останалото да не говорим.

Много често Калина се бе оплаквала на майка му:

– Защо не поговорите с него, вас навярно ще послуша.

– Той е мъж, – заставаше майката на страната на сина си. – Коя си ти да му държиш сметка, къде ходи и какво прави?

Тази възрастна жена нито веднъж не предложи на снаха си помощ и не ѝ оказа поне малка подкрепа.

В един много тежък ден на Калина ѝ дойде гениална идея и тя реши да я осъществи. Речено сторено.

Тя позвъни на свекърва си и я попита:

– Можете ли да ми кажете, кой трябва да мие и преоблича детето, когато „напълни гащите си“? Мама или татко?

– Разбира се,  с това трябва да е занимава мама, скъпа, – каза свекървата снизходително.

– Добре тогава, – каза Калина. – Тогава можете ли да дойдете и да почистите сина си. Той пак се е напил и целия  е в лайна ….

Вечерта беше притихнала. Гъсти черни облаци закриваха луната и угнетяващо действаха на всичко. Людмил крачеше нервно в стаята.

Недялко мълчаливо го следеше и хвърляше от време на време поглед върху движещите се фигури на телевизионния екран. Той бе по-малкия, затова винаги слушаше брат си и го следваше навсякъде.

– Боже, имало ли е някога по ненужно изобретение, – извика Людмил и със замах изключи телевизора. – Като четеш или слушаш радио, мислено си представяш всичко. Безкрайни гледни точки, безгранични хоризонти.

Недялко внимаваше на всяка дума от монолога на брат си, той знаеше, че сега батко му ще се впусне в поредните си философски разсъждения.

– Докато телевизионния екран смачква всичко, – продължи да мърмори и негодува Людмил, – смалява света, да не говорим за ума. Вместо да гледам телевизия, по-добре е да се спусна по Амазонка с лодка и да позволя на племето хиваро да ми изсуши главата.

Недялко не се стърпя и  се обади:

– Какво е това племе?

– Живеят в джунглата и обичат да правят изсушени глави. Такъв обичай имат, – отговори Людмил.

– Шегуваш се, – не му повярва Недялко.

– След като обезглавят човек, правят разрез от темето назад чак до врата, – съвсем сериозно започна да обяснява Людмил.  – След това обелват врата, скалпа и лицето. Зашиват го като торбичка. Зашиват още очите и устните. Напълват го с камъни и го варят, докато се свие до размерите на бейзболна топка.

– И за какво са им тези изсушени глави? – попита уплашено Недялко.

– Окачват ги една до друга, – засмя се Людмил. – Представяш ли как се полюшват леко от вятъра.

– Боже Господи, – изстена Недялко.

– А сега си представи хората зазяпани в телевизионните екрани, – плесна с ръце Людмил. – Не ти ли приличат на онези изсъхнали черепи, които водени от вятъра се поклащат незаинтересовано и затъпяващо ….

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.