Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.

В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.

Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“

За да направите качествена шега в семейството, на приятелите или колегите си на 1 април, трябва предварително да се подготвите.
Това, което ще ви предложа може ви осигури „победа“ на този ден.
Можете да започнете още от сутринта.
Събуждайки се сутринта и опитваки да си обуят чорапите вашите „жертви“ ще бъдат обезкуражени.
За да се получи тази шега е необходимо да вземете по един чорап от чифт и да го зашиете през средата.
От този момент нататък играта започва.

Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.