Постъпвайте по Дух. Именно така ще можете да побеждавате плътта. Ако вие следвате водителството на Божия Дух, тогава плътта ви няма да оказва натиск върху вас.

Когато слушате и правите това, което казва Божието Слово и Святият Дух, тогава вие постоянно ще коригирате живота си в съответствие на това, което Той ви казва.

Тези малки изменения няма да позволят на тъмнината да ви погълне.

Бог знае от какво точно имате нужда. Той знае живота ви напред и вижда всички капани и проблеми, които дяволът е приготвил за вас.

Така че следвайте водителството на Духа Му и Той безопасно ще ви преведе през тях към победа.

„Прочее, казвам: Ходете по Духа, и не угаждайте на плътските страсти“.

Какво е това царство? Това е вид държава, а в древността навярно това е бил единствения вид.

Основното съдържание, което влагаме в думата „държава“ е представата за някаква географска, икономическа и политическа единица.

А каква е тази държава или царство, които нямат граница? „Държавата“ не само издига граници, но и ги защитава, тя „воюва“ за тях. А това тя прави, защото се самоутвърждава като независима и самоценна държава. Държавата има свой ред и начин на живот, които смята за по-разумни и по-добри от тези на другите държави.

Отдавна съществуват земни граници, но хората научават, че има и Божие царство, но се оказва, че то не съществува във видимия свят. Това, че е различно местонахождението не променя понятието.

Така започва набирането на поданици за новото царство. При хората идват благовестители, които разказват за него. Тази съвкупност от разказите им хората обозначават като учение за Божието царство.

За да влезеш в новото царство ти е необходимо новорожение и то не по плът, а от вода и дух.

Преминаването към Божието царство не изисква отричане от земните дела, отказ от семейството или някаква държавна дейност, а само нов дух, живеещ по законите на новото духовно поданство.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Веднъж един човек ми сподели:

– Трудно ми е да се моля без икона. Иконата съсредоточава вниманието ми в молитвата. Знаеш ли, че отците са учели, че иконата утвърждава реалността на човешката плът Христова. Който не вярва в иконата не вярва в Боговъплащението, т.е. в човешката природа на Богочовека.

Да, но я си представете, че сте попаднали на място, където няма икони, а искате да се помолите, какво ще правите тогава?

Християнството не умира с отмирането на иконите като исторически факт. Когато свещеници са били арестувани и хвърлени в затвора, те са се молели застанали пред гола стена.

В затвора е трудно и лесно да се молиш. Трудно, защото всички от килията са се вторачили в гърба ти и те възприемат за  „лицемер“. Лесно е, защото преодолял това „надзираване“ сякаш стоиш известно време пред „дверите на Царството“. В затвора Господ е „близо до вратата“.

В една килия били свещеник и белогвардейски офицер. След една молитва на свещеника пред празната стена, офицерът попитал:

– Ти сектант ли си?

Без икона, ако такава липсва такава, можеш да се молиш, но без смирение и осъждайки човека не можеш.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.