Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Петър имаше лозе. В него имаше една смокиня.

Той често идваше на лозето си и разгръщаше клоните на смокинята.

– Трета година виждам това дръвче в лозето си, но на него няма никакъв плод, – каза Петър на човека, който се грижеше за лозето му. – Отсечи я, защо да заема само място.

– Петре, остави я и това лято, – помоли го лозарят. – Ще разкопая около нея и ще насипя малко тор и тогава ако не даде плод, ще я отсека.

Лозарят щеше да копае около корените на дървото, за да стимулира плододаването.

Така щеше да шокира малко дървото с лопатата, за да го събуди и то да направи това, което е предназначено да прави.

Лозарят бе търпелив и състрадателен.

Той искрено желаеше да отложи отсичането на дървото, за това се стремеше да му подейства и то да даде плод.

Така действат Божията благодат с преобразяващата сила на Кръста.

Бог дава достатъчно възможности, за да се събудим и да действаме според Неговата воля.

Веднага след като се върнаха от пазара, Борис се нахвърли върху прасковите.

Бързо захапа една, а на лицето му се изписа кисела гримаса:

– Толкова привлекателно изглеждат, а са кисели.

Майка му се засмя:

– В продължение на много години и аз правех същата грешка.

– Каква грешка, прасковите са кисели? – възмущаваше се Борис.

Майка му бе търпелива жена, за това продължи спокойно:

– Най-накрая осъзнах, че едно дърво може да бъде високо, силно, мощно и красиво, но да дава плодове негодни за храна.

– Тези праскови не са добре узрели навярно, – отбеляза Борис.

– Така е, – съгласи се майка му. – Плодът може да бъде добър, но не узрял, така че не е било времето да го откъснат. Такъв плод е кисел или има тръпчив вкус.

– Ако откъсна зелена ябълка, – започна да разсъждава Борис, – тя ще бъде кисела, дори горчива.

– Но ако не я откъснат прибързано, тя ще бъде сладка и сочна, – допълни майката.

Борис бе напълно съгласен с това.

– Това важи и за хората, – вметна майката. – Ако прибързано се назначи такъв човек на ръководна позиция, който още не е узрял, последствията ще са катастрофални.

– Ами ако е почнал да зрее? – попита Борис.

– Няма как да го накараш по-бързо да узрее, – усмихна се майката. – Ако той не е в състояние да се справи със отговорностите си, избереш ли го и двамата ще съжаляват по-късно.

Борис погледна прасковата в ръката си:

– Ако я оставя по-дълго време, дали ще узрее? – попита той.

– Ще узрее, но няма да има същия вкус, ако бе останала на дървото, – отговори майка му.

– А как да позная дали човек е годен за даденото място? – Борис бе неспокоен.

– Видът му може да е прекрасен, но да няма необходимия характер. По какво ще го познаеш ли? По делата му. Те разкриват това, което е скрито в човека, – поясни майката.

Симо бе напълно сериозен, когато попита Таньо:

– Вие напълно ли се допълвате с жена си?

Въпросът му не бе изненада, очакваше се скоро да сключи брак с едно много красиво момиче.

– Завършеността идва само от Христос, – поклати глава Таньо. – Това, от което бракът наистина се нуждае, не е завършеност, а безкористност.

– Безкористност? – Симо тръсна глава неразбиращо.

– Спомням си времето, когато с жена ми тепърва се опознавахме, – започна да разказва Таньо. – Трябваше да купя билети за опера. Дори нямах представа, какво е това. Чувствах се като слон в порцеланов магазин.

Симо леко се усмихна, но не каза нищо.

– Същата вечер задавах твърде много въпроси, – продължи невъзмутимо Таньо.

– Искал си да я впечатлиш? – попита Симо.

– Не, – отрече Таньо, – по-скоро се опитвах да я опозная. Исках да науча какво обича, какво я стимулира да върви напред и какво е важно за нея.

– Интересно, – Симо наклони главата си на една страна.

– Това е безкористност в действие, – уточни Таньо. – Оттогава тя прави същото за мен. Разпитва ме за марки мотоциклети. Ходи с мен на състезания по мотоциклетизъм. Интересува се от конски сили, както и аз.

– Май трябва и аз да го приложа, – повдигна вежди Симо.

– Открих следното, – Таньо замълча за малко, а след това добави. – Бракът става по-силен, когато спрем да гледаме навътре и започнем да обръщаме поглед навън. Тогава се освобождаваме от „Какво печеля аз от това?“ и се съсредоточваме върху „От какво има нужда съпругът или съпругата ми?“.

Симо само тежко въздъхна.

– Не винаги е лесно, – засмя се Таньо, – но си заслужава.

На света трябва да гледаме като място, за което да питаме: „Къде мога да служа?“, а не „Какво мога да получа от него?“ Тогава ставаме по-съгласувани с Божието намерение, а семействата ни стават по-здрави и устойчиви.

Търсенето на това какво мога да направя, за да направя този брак по-пълноценен за моя партньор, има способността да даде невероятни плодове.