Представете си, че сте в средата на една стая, която има четири врати и малък прозорец. Зад три от вратите има плътна стена.

Изходът е само един. През прозореца не можете да излезете.

Ако натиснете бравата на коя да е врата, другите автоматично се заключват.

Как да определим, къде е изхода?

Помислете добре! Това може, макар и малко вероятно що се отнася за врати, да ви се случи в реалния живот.

Вижте, колко пъти в живота се изправяте пред някоя ситуация и трябва да вземете правилното решение. Подобно се случва и тук. Връщане назад няма. За това трябва добре да се съобразят нещата.

Оставам ви минути за размисъл, ако ли не ето ви и …

Отговор: Трябва да отворите прозореца за да пропуснете малко въздух и да получите лек ветрец в затвореното пространство. След това със свещ доближавате ключалките на всяка от вратите. Тази врата, при която пламъкът се отклони, води към изхода.

Никой не знаеше, какво точно бе станало в помпената станция. Огнени пламъци се бяха появили незнайно от къде. Пожарът продължаваше да бушува неконтролируемо вече почти час. Много хора бяха заети с потушаването му.

– Дали са се добрали до Емил? – Станчо не усети, че в цялата тази суматоха, бе изказал въпроса си на глас.

Пред очите му още стоеше онзи смел мъж, с когото се бяха запознали набързо малко преди да се спуснат към горящите сгради. За да спаси няколко души Емил бе обгорял лошо.

Оставиха го настрана да изчака медицинските екипи и се спуснаха да гасят огъня, и да вадят останалите хората попаднали в пламналите помещения.

– Той вече е добре, откараха го, – обади се Евгени, приятел и верен помощник  на Станчо в такива екстрени случаи. – Исках да поговоря с него, но вече го бяха упоили. По-късно разбрах, че него и още трима тежко пострадали са ги качили на въртолет.

Емил беше жив, това означаваше много за Станчо.

Човешкият живот бе по-важен от другите неприятности. В спасителните операции, в които бе участвал Станчо, на първо място стоеше спасяването на хората.

Независимо колко щети са нанесени, колко пари ще се изразходват за отстраняването на повредите, решението му беше винаги едно и също.

Животът бе на първо място.

Телефонът иззвъня. Станчо уморено го долепи до ухото си.

– Как е при вас? – чуваше се жизнен мъжки глас, това беше Попов, координатора на групите. – Имате ли нужда от помощ? Поне един от екипите пристигна ли при вас?

Изтощен и отпаднал Станчо отговори:

– Огънят е почти потушен. На пострадалите е оказана медицинска помощ. По-тежките случай са откарани с въртолет. За сега няма смъртен случай.

– Какво се е случило? Какво е предизвикало пожара? – настойчиво се интересуваше Попов.

– Утре ще ти разкажа всичко, което успяхме да научим, но в момента не ставам за нищо.

Тепърва предстоеше много работа. Специалистите щяха да ровят из опожарените помещения, за да открият причината за пожара. Щеше да се търси отговорност, на хората, които нехайно се бяха отнесли към задълженията си. А и много хора трябваше да се възстановят, както физически, така и психически ….

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.

Преди премиерата на операта „Ловци на бисери“ от Бизе оставали само две седмици. Навсякъде имало афиши за предстоящото представление.

Но авторът на либретото и композиторът все още не можели да решат как да завършат операта…..

Неочаквано положението било спасено от директора на театъра.

Отчаян той възкликнал:

– Тогава нека всичко изгори в пламъци!

Тази фраза, изказана от безсилие подсказала на либретиста идеята за финала – пожар!

На Бизе това много му харесало и той за три дни написал прекрасна музика за края на операта си.

Габърите се срещат в Азия, Северна Америка и Европа. В България естествено разпространени са два вида.
У нас обикновеният габър цъфти през късната пролет. Растението образува плодове в края на лятото. Те са с яйцевидна форма и са разположени в основата на триделна плодна люспа. Плодовете узряват през есента и при узряването им плодната люспа става жълта на цвят и чуплива. Основно се среща като примесен вид в буковите и дъбовите гори на надморска височина докъм 1500 м. Най-разпространен е в районите с надморска височина от 500 докъм 1000 метра, където се среща заедно с видовете дъб и липа.
Листа на габър са богати на дъбилни вещества, алдехиди, кофеинова киселини, кумарини, биофлавоноиди и други. Намерени са още етерични масла и аскорбинова киселина. Габъровите семена съдържат значително количество растителни мазнини.
За медицински цели се събират листата, кората и цветовете на габър. Листата се събират в късното лято. Пречистват се от случайно попаднали примеси и се сушат под стряха с добра вентилация или в сушилня, при температура до 40 градуса. Семената на габъра узряват между септември и ноември, след което започват да се разпръсват. След като се изсушат на слънце, те могат да се съхраняват и замразени в продължение на две години.
Екстрактът от листата на габъра действа противомикробно. Някои проведени изследвания показват, че габърът предотвратява образуването на атеросклеротични плаки в мозъчните съдове.
Опитни руски билкари използват настойките и отварите от цветовете на габър в борбата с мозъчните тумори, а също така за профилактика и лечение на нарушения на мозъчното кръвообращение. Издънките от габър пък се използват в някои страни, като средство против безплодие при жените или при опасност от аборт. Габърът се оказва ефективен и при диария.
Габърът е дърво с неизменна икономическа важност, от него се произвеждат така ценните дървени въглища. В миналото от габъра са се правели колела, бижута и други. Тъй като габърът е устойчив на износване, от него се произвеждат фурнири, паркети, музикални инструменти и дръжки на селскостопански инвентар. Запалено, това дърво гори с бездимен пламък, затова в миналото се е употребявал и в пекарните.
Сокът от габър има лечебни свойства. Той е по-беден на захари и те практически не се усещат. В него се съдържат различни други растителни киселини, както и вещества, които предотвратяват гъбичните инфекции. Като консистенция и прозрачност сокът от габър прилича на вода. На вкус, разбира се, се отличава с лека дървесна нотка.
Периодът, в който сокът може да бъде събиран, е около 2-3 седмици, в края на март – началото на април. При нараняване на кората от габъра изтича значително количество сок, който го предпазва. За да се събере сок, се маха малък участък от кората и в него се пробива дупка, като в долната ѝ част се поставя издялкана клечка, която да събира сока и да го насочва към подложен съд.
Руската народна медицина препоръчва настойката от цветовете на габър като средство, което прочиства кръвоносните съдове в мозъка от вредни вещества и подпомага мозъчното кръвообращение. Освен това настойката подхранва мозъка и помага дори при мозъчни тумори.
За да приготвите настойка от габър, залейте една супена лъжица цветове с 200 мл вряща вода. Оставете настойката така 1 час и я прецедете. Приемайте по 1/2 чаена чаша от течността 3 пъти на ден в продължение на 40 дни.
Като повечето билки и габърът не бива да се прилага без лекарско знание, тъй като при предозиране може да причини смущения в дейността на стомашно – чревния тракт и бъбреците.